— Десницата! Десницата ме порази!
Хауфутът не разбра думите му, но се радваше да чуе членоразделна реч.
Най-накрая настъпи денят, когато отшелникът заговори. Светлината отново проблясваше в очите му и той покани хауфута да приседне на ложето.
— Кажи ми — внимателно заговори лулеанският водител, — можеш ли да се изправиш? Не може вечно да лежиш.
— Колко дълго… спах? — гласът измежду завивките бе болезнено слаб.
— Четири седмици.
— Не се чувствам уверен… По-добре да полежа още малко. Скоро ще се оправя. Те… другите тръгнаха ли си?
— В деня на разболяването ти.
— Ами ти? Защо не тръгна с тях?
Едрият мъж извърна глава от погледа на живите очи.
— Какво друго можеше да се направи?
Отшелникът тихо се засмя.
— Да се продължи пътуването — тъй важно, че събрало компания воини да бродят из пустош и планини!
Хауфутът сви рамене.
— Воините ще се справят по-добре без мен — рече тихо.
— Не е тъй! Всъщност, делото не ще успее без твоята намеса.
— Какво знаеш за пътуването ни?
— Нищо — отвърна отшелникът. — Не ми и трябва. Ала ти имаш роля да изпълниш.
— Все още не си се възстановил.
— Така е! — мъжът се изправи на лакти, за да бъдат думите му по-ясни, сетне се строполи обратно в пристъп на кашлица. След няколко минути бе в състояние да продължи. — Чувам каквото чувам. Не че всякога зная какво да правя с чутото — Той се намръщи. — Затова и се разболях.
Хауфутът поклати глава. Този мъж изглеждаше неразбираем парадокс от увереност и несигурност. Нищо чудно, че Лийт бе изглеждал тъй странен след разговора с него!
— Сега аз имам въпрос за теб — рече отшелникът и хауфутът ясно долови пламенността в гласа му.
— Да?
— Кога за пръв път срещна Десницата?
— Не съм срещал никаква „десница“. Какво е това?
— Но Десницата бе с тебе! Говорих с него! — сетне със закъснение в главата му се породи мисъл. — Ти не знаеш! — рече невярващо. — Той не е… никой не знае!
Хауфутът се наведе и потупа болника по ръката.
— Време е за ядене. Ще ти приготвя нещо.
Отшелникът потри чело.
— Съжалявам. Вероятно съм подценил резултатите от месец на легло. Забрави какво казах.
Отдавна бе сторено. Беше време за вечеря.
Хубавото време нямаше да се запази през цялото пътуване до Виндстроп Хаус, но винаги можеха да се надяват. Ала фодрамите не очакваха внезапния сняг, задържал ги за три дни край Мосбанкските бързеи.
— Нетипично за сезона — бе всичко, което лидерът каза.
— Това рече и миналата година. Помниш ли седмицата при Гърлото? По твоя вина беше. Ама че лидер!
Лидерът се изсмя и се опита да удари парцаливия, но той бе прекалено бърз.
— Колко далеч сме от Виндстроп Хаус? — попита Кърр.
— На по-малко от двеста мили по реката — отвърна водителят.
— Не ме питай колко ще отнеме, понеже при това време не мога да кажа.
— А ако утихнеше сега?
— В най-добрия случай трябва да изчакаме още два дни, защото снегът е затрупал прохода. Ще трябва да изчакаме да се стопи, сетне водата от топенето да се оттече.
— Топежът вече трябва да е напреднал доста на юг — твърдение, а не въпрос.
— Да. Съжалявам.
Снеговалежите край Мосбанк бяха само крайчеца на огромна ивица бури, зародила се далеч на север. Времето над Уитвества се бе задържало хубаво, прекалено хубаво; южните ветрове бяха затихнали, предоставяйки на пътниците седмица при великолепни условия, ала и позволявайки на бурите да се стекат от север. Огромната маса леден въздух обви Челюстните планини, покривайки Бандитската пещера с облаци и сетне сняг; протегна вкочанени пръсти край Средопът и докосна водите на Мосбанк, пленявайки Компанията. Ала пълната си сила запази за южна Уитвества, от Порталите до Щефл планина. Ледената буря, отмъщението на Куали за ранното топене, стисна брудуонците и пленниците им здраво.
Първоначално снегът бе просто отегчение, нищо, което да се сравни със седмиците на болка и страдание, дордето Манум, Индретт и Парлевааг се бореха с калта. Ала скоро той започна да се натрупва, а вятърът вееше все по-остро с вселен изминал час. В крайна сметка, брудуонският водач заповяда да спрат.
По-късно същия ден двама от брудуонците отидоха напред. Манум предположи, че са се отправили да търсят храна; собствените им мизерни дажби брашно и вода бяха преполовени и не се хранеха достатъчно, за да оцелеят. Толкова далече на юг, по-близко до населяваните от хора места, имаше малко животни, които воините да уловят; яребици и зайци рядко разнообразяваха еднообразната им диета. Един от воините, когото Манум бе кръстил Последователя, остана да ги пази. Търговецът често се бе чудил за този младеж. Какво го бе накарало да стане убиец? Каква заплаха, какво възнаграждение можеше да принуди човек да върши подобни неща? Или наистина имаше зла душа? Манум се бе опитал да говори с него и в отговор бе получил само заплашително изръмжаване.