— Успяхме! — развълнувано извика Стела.
— Не точно — отвърна лидерът. — Това е Градинското езеро, разположено е между Горните и Долните бързеи. Минахме първите, но другите още ни очакват.
— Още бързеи? — рече Лийт. — Не мисля, че горя от желание да се спускам сред тях.
— Не можем да се върнем, нито да продължим по суша оттук — отвърна лидерът, посочвайки стръмните стени. — Пътят е там вдясно, но няма как да го достигнем. Ти може би ще успееш да се изкатериш по скалата с бали и канута на гръб?
Той дълго се смя гръмко, непривичен за сивите скали звук.
Лийт се вгледа по-внимателно. Лицата на фодрамите изразяваха възбуда, а не страх. Нещо в очите им му подсказа, че щом свършеха с поправките, щяха да предизвикат Долните бързеи.
След час насмоляване и напасване, второто кану бе поправено. Ала първото кану бе понесло много поражения в носа си и се нуждаеше от основен ремонт.
— Няма време за това — рече лидерът и огънят в очите му още пламтеше. Така че го позакърпиха, а високият си измайстори ново гребло от кореняци.
Впускането в неизвестното бе лесно, ала този път Лийт знаеше какво ги очаква и при оттласкването от брега го обзе страх. За няколко минути фодрамите прекосиха езерото, сетне течението ги грабна и гребците започнаха да насочват канутата. Първата лодка беше непосредствено пред тях и Лийт чу лидерът да казва:
— Долните бързеи са много по-къси и широки…
Сетне ревът на Третостъпника отнесе словата му.
Третостъпникът представляваше улей, който биваше последван от дълбока, кипяща котловина. Канутата се стрелнаха надолу и развълнуваният рев на фодрамите се разнесе със спускането им по водата и пльосването сред пяната. Моментално канутата бяха понесени напред, като второто изпревари челното, дордето струите ги влачеха през Долните бързеи. Едно до друго, въртейки се, олюлявайки се, дребните фодрамски канута се противопоставяха на могъщата Мосбанк.
Възбудата от пътуването започна да измества страха у Лийт, но тогава той забеляза черна линия, прорязала реката от бряг до бряг. С приближаването им, линията се оказа редица остри скали, разделящи течението на множество дребни тунелчета, всички на вид прекалено тесни за лодките.
— Брезоедите! — радостно се провикна високият, сякаш виждаше отдавна изгубена любима и се приведе напред, явно горящ от нетърпение да бъде нанизан на някой от острите им ръбове.
Лийт се извъртя и видя другото кану да ги следва. Парцаливият гребеше усилено, опитвайки се да насочи лодката надясно. Острите скали приближаваха, като че кануто стоеше неподвижно, а камъните хвърчаха към него. Лулеанското момче се хвана здраво и се приготви за сблъсъка с непроходимата бариера.
При нормални обстоятелства кану не можеше да се промуши покрай скалите, Лийт ясно виждаше това. Ала с покачването на водното ниво те бяха отчасти потопени и разстоянието между тях се бе разширило. Щурманът трябваше само да избере правилния път.
Какъв беше този звук, който се носеше от носа и гърба на лодката? Той ставаше все по-силен, надвил гръмовното бучене на струите. Същият звук се носеше и от задното кану. За момент Лийт не можа да го определи, сетне осъзна, че фодрамите се смееха.
Смееха се, дордето канутата достигнаха камъните и продължиха да го правят, когато течението неуправляемо понесе лодките напред. Смехът не спря и докато скалите проблеснаха около бордовете и останаха назад. Сетне лодките заплуваха сред дълго, тясно езеро и смехът екна из гората. Накрая тихо застанаха на Светения бряг и отдадоха почит на многобройните гробове.
Лидерът на фодрамите се обърна към спътниците си с все още оживени от прекосяването на бързеите очи.
— В крайна сметка от това няма да излезе хубава история. Останалите трима кимнаха, изтощени.
— Защо не? — попита Кърр. Никога не бе правил нещо тъй ужасяващо и същевременно тъй вълнуващо.
— Никой няма да ни повярва — тъжно отвърна лидерът.
Снегът продължи да пада през остатъка от деня и пътниците се погрижиха да поправят канутата и да се подкрепят. По-късно вечерта снегът спря, небето се изчисти, луната подаде лик и канутата отново бяха потопени в посребрената вода.
Това бе първото им пътуване с кану през нощта. Пред тях горската луна висеше ниско в небето, осветявайки бледа диря върху набраздяваното от лек бриз езеро. Снегът блестеше на ясната лунна светлина. Небето бе обсипано със звезди, подчертавайки чернотата на гората. Лийт цял живот щеше да помни великолепието на Уитвества.
Някъде от лявата им страна зави страховит глас. Утихна за момент, сетне се разнесе отново. Друг се присъедини към него, сетне трети. Гласовете отекнаха из гората, песента на вълците от Уитвества.