Със замирането на хармонията, в тишината на нощта Лийт внезапно осъзна, че здраво е обвил пръсти около нещо. Сведе глава — оказа се ръката на Стела. Моментално я пусна.
— Съжалявам — заекна той. Лунната светлина открояваше усмивката й, която прогори гръдта му.
— Това е вторият път — усмихнато рече Стела.
Лийт пламна до уши.
— Извини ме.
— Защо? — прошепна тя.
— Не зная какво ме беше прихванало — изломоти Лийт. — Онази нощ на леда…
Не можа да довърши.
— О, Лийт — Стела се изсмя. — Не разваляй всичко с обяснения. Не може ли да си ми приятел?
Той прехапа устна, опитвайки се да не изрази с вик силата на обзелия го копнеж. Стела не каза нищо повече, но се протегна и пое ръката му.
— Благодаря ти — каза тя след малко. — Благодаря, че ми обясни за Уайра. Иначе щях да го намразя. Радвам се, че си мой приятел.
Лийт гледаше как очите й се стрелват към другото кану, където висока, сенчеста фигура седеше на кърмата с наведена глава, без да подозира за ширещата се наоколо красота. Уайра почти не бе говорил след спасяването си.
Още го обича, помисли си Лийт. Тя е мой приятел, на повече не мога да се надявам. Илюзията трая няколко мига. Но към другите си приятели не изпитвам подобни чувства! Искаше му се да пусне ръката й и да се извърне, но не можеше. В крайна сметка още дълго пътищата им щяха да са успоредни.
Когато времето в южна Уитвества най-сетне се промени, снегът бе натрупал до первазите. Манум се бе надявал някой да открие брудуонците, ала после си припомни телата на верандата и не му се мислеше какво би се случило на някой, натъкнал се на скривалището им. А след няколко дни наваля толкова сняг, че вероятността някой да ги открие спадна до минимум.
Тези дни предоставяха възможност за отдих след пътуване, напрегнало пленниците до границата на възможностите им. Килерът съдържаше провизии в изобилие и брудуонците позволиха на пленените да ядат до насита. Двете жени бяха заключени в някаква друга стая и Манум стоя разделен от Индретт, но бе спокоен, защото знаеше, че почивката ще й се отрази добре. Истинско блаженство бе да не трябва да крачи цял ден. Две години не бе изпитвал този лукс. Ала с готовност щеше да го замени за свободата си.
В тези дни изтощеният Търговец за пръв път от месеци получи възможността да мисли бистро. Какво искаха брудуонците от него? Той единствен знаеше за готвената инвазия. Защо просто не го убиеха? Единствената причина да не го сторят бе, че ценността на предполагаемото му знание оправдаваше риска да го държат жив. Тогава защо не го измъчваха? Отблизо бе станал свидетел на брудуонските мъчения и знаеше, че без значение колко е силна волята му скоро щеше да им се моли да го изслушат. Значи някой по-висшестоящ от тях искаше да го разпитва.
Но кой? Със сигурност не този, който го бе разпитвал в Андратан — освен ако не възнамеряваха да го разпитват за бягството му. Ала защо биха го влачили през лицето на света, само за да говори за сигурността в замъка? Манум можа да измисли само един отговор. Някой друг, вероятно съперник на брудуонските управници, искаше да получи информация от него.
Размишлявайки над тази си догадка, Манум се убеди, че правилно е разчел ситуацията. Андратанският инквизитор бе питал много неща, но неизменно се бе връщал към един въпрос: кой или какво беше „Десницата“? Бе му станало ясно, че Манум не знае нищо и разпитът бе приключил. Сега мъчителите му искаха да знаят същото: къде беше „Десницата“? Не можеше да работят за гласа от Андратан.
Значи кой, какво или къде се намираше тази „Десница“? Всичко се свеждаше до това питане. Убеден бе, че е свързана с предстоящата инвазия. Някакъв могъщ воин или тайно оръжие, някакво тайно общество, представляващо заплаха за плановете на Неумиращия. Мислено изреди всичките си познати, всички хора, за които бе чувал, всяко място, организация или предмет, които му бяха известни. Година след година, място по място премисли живота си. В края на седмицата потвърди това, което знаеше: нищо. Никога не бе виждал или чувал някой или нещо, което с каквито и да е произволни асоциации да определи като „десница“. Бе любопитен да узнае какво е нещото, тъй усърдно търсено от брудуонците; ала същевременно бе благодарен, че не знае. Ако не успееше да избяга, несъмнено щяха да го измъчват. Ако наистина нейде из фалтанските земи съществуваше някаква могъща тайна, то бе по-добре Манум да не я знае.
По време на едноседмичния престой брудуонците почти не говореха. Нито разпитваха Манум, нито разменяха думи помежду си. Вместо това седяха на столове напълно неподвижни, сякаш вглъбени в себе си. Търговецът вече бе виждал това по време на пътуванията си — брудуонските селяни практикуваха умение, наречено мул, включващо дълги периоди на медитация. Нуждата бе принудила Търговеца да се научи да го практикува, но го определи като загуба на време. Доколкото разбираше, мнозина брудуонци медитираха, когато им предстоеше да вземат важни решения от типа кога да имат деца, кога да сключат брак и тъй нататък. Предполагаше се, че мул възстановява енергията и спокойствието, ала Манум бе живял сред брудуонски селяни и се съмняваше. Но може би воините бяха по-умели от онези, които той бе виждал.