— Засадата е най-големият ни шанс — рече фермерът. — Ала проблемът е как да убием брудуонците, без да нараним приятелите си? И как да заловим един от воините жив?
— И как самите ние да избегнем смъртта? — промърмори Лийт. До него Стела се присъедини към думите му.
— В твоя случай това няма да е проблем, млада госпожице. Ти оставаш тук. Вече говорих с лидера и той ти е намерил място.
— Значи си питал лидера, тъй ли? — Стела бе вбесена и не правеше опит да го скрие. — А мен? Не мислиш ли, че и аз бих имала мнение по въпроса? Или ще продължаваш да ме третираш, както когато попаднах на Лийт и Хал? Отвличайки ме, когато е удобно, и изоставяйки ме, когато се пречкам?
Объркан от тирадата, Кърр не знаеше какво да отговори. Стела не му и предостави възможност, сипейки сякаш предварително изготвени аргументи.
— Искам да ми обясниш нещо — рече тя, изстрелвайки думи една след друга, горящи от нетърпение да бъдат чути, — какво щяхте да правите, ако не бях с вас при Покрития път? Бързо ли щяха да ви убият или бавно? Може би щяхте да опитате плувните си умения във Водовъртежа!
— Ами…
— Щеше ли Уайра още да е жив, ако не бях сред вас на езерото край Средопът? Тялото му сега щеше да бъде изхвърлено на някой пуст бряг.
— Вероятно…
— Ние сме Компания, живеем или умираме заедно. По-добре направо ме убийте. Какво ще правя, ако остана тук и вие не се върнете?
— Права е — рече Уайра. — Дължим й живота си. Стела е най-храбрият член на нашата Компания. Кои сме ние да я съдим?
— Но… не е редно да се пращат жени в битка! — Кърр не можеше да разбере обединения фронт срещу себе си.
Стела се запъна и Хал взе думата:
— Не е правилно да се праща когото и да било, освен когато се наложи. Съдбата на Фалта може да зависи от този конфликт. Запазването на някого от битката може впоследствие да го изложи на нея — както и всички останали.
Стела възстанови дар слово:
— Нима бих била по-безполезна от — моля, простете — сакатия Хал или дъртия Кърр?
Фермерът рязко си пое дъх.
— Нима възнамерявате да ме доведете тук мимо волята ми и също така да ме оставите?
Кърр възнамеряваше да настоява, но хвърли поглед наоколо и си промени мнението. Рискът от изгубеното единство сред Компанията бе прекалено голям, загубеното щеше да бъде повече от спечеленото.
— Много добре — отстъпи той. — Можеш да дойдеш с нас и най-вероятно да умреш бързо и неприятно.
Стела мрачно се усмихна.
— Тъй или инак бих ви последвала — рече тя.
— И как ще надвием онези воини? — запита Перду.
Компанията бе напуснала Виндстроп Хаус след закуската, сбогувайки се с фодрамите.
— Сбогом, приятели — бе рекъл лидерът, прегръщайки ги поред. Настоя той да плати за нощувката, снабди ги с провизии за пътуването и им даде кесия с пари.
— Какво е това? — бе запитал Кърр.
— Полагащото ви се, задето ни помогнахте да пренесем кожите.
— А колко ви дължим за превеждането през Уитвества? — бе настоял Кърр.
— Нищо! — бе последвал отговор. — Или те превеждат приятели, или изобщо не я преминаваш.
Добротата и веселостта на фодрамите бяха представлявали неочаквана благословия. Ако не бяха те, пътуването щеше да е приключило край Ролейстоунския мост. Но кой ще ни помогне сега, зачуди се Лийт.
Пътниците зачакаха Кърр да отговори на Перду, който бе задал вълнуващ всички ги въпрос, ала възрастният фермер не отговори.
Пореден ден се канеше да отмине. Слънцето се спускаше край високите борове, изпъстряйки пътя със сенки и осветявайки някой и друг останал от снега леден къс. Непостоянен ветрец шумеше из клонаците, придавайки на гората голямо сходство с пролетните вечери в лулеанските гори. В подобна привечер на сънлива красота, Лийт не можеше да си представи да ги дебнат опасност и смърт. Отбеляза си, че Кърр все още не е отговорил на Перду.
Друмът внезапно стигаше до върха на склон. Тясната просека на Западния път се виеше надолу, спускайки се на около двеста фута. Уитвества се простираше пред тях — покрил земята зелен килим, ала не тъй нагънат, както на север. Някъде изотдолу се процеждаше приглушено шумене на води.
Нейде пред тях, самотна планина закриваше част от хоризонта. Така пътниците зърнаха за пръв път Щефл, най-високия връх в земята на фодрамите. Залесен, ала с голо теме, Щефл се извисяваше на три хиляди фута над тях, злокобен и неприязнен, макар все още намиращ се на голямо разстояние. Мъгли се виеха край обраслите долини, прорязали хълбоците му. Ако на фодрамските истории можеше да се вярва (нещо твърде съмнително), в миналото Щефл димял и бълвал огън. Страх и мистерия обгръщаха планината редом с облаците.