Без предупреждение груби ръце го сграбчиха и нещо покри устата му. Без някой от Компанията да забележи, той бе отнесен в гората, сетне загуби съзнание.
Глава 17
Синият огън
Главните длъжностни лица на Малаю, начело с градския пълномощник, чакаха под прорязаното с червено небе. Пълномощникът неспокойно обърса потните си длани в копринените си панталони, с ясното съзнание, че този жест издава нервността му на евентуалните наблюдатели. Мразеше се заради липсата на самоконтрол, ала знаеше, че никой нямаше да гледа, не и днес. Поне за пети път от пристигането си на пристанището, той се опита да извърне глава, за да държи подчинените си под око, да се успокои при вида им, че той не е единственият изнервен; ала не можеше да откъсне очи от морето. Вратните мускули го боляха от напрежението. Може би магията на Рушителя вече работеше, приковавайки вниманието му. Макар да беше циник, след онази нощ преди един неусетно изтърколил се месец, вече щеше да повярва на всичко, казано му за Повелителя на Брудуо.
Всички пълномощници бяха запознати със синия огън, използван в продължение на две хиляди години да ги уведомява за желанията на Неумиращия, макар през последното поколение да не бе използван в някоя от провинциите на Малаю. В интерес на истината никой не знаеше как работи, ала поне знаеха за какво е. Рано в третата смяна на нощта безчувственият глас на някакъв слуга го бе събудил, за да му предаде новината, че пламъците са оцветени в синьо. В гласа му не се долавяше нищо необичайно, очевидно не бе наясно с важността на донесените от него сведения. Пълномощникът трябваше да го накара да повтори.
Бързо се бе спуснал до свещената стая, само по нощна риза, несъответстващо състояние за най-могъщия човек в Малаю. Ала пълномощникът не се интересуваше. Мислите му изцяло бяха насочени около пламъка. Когато влезе в стаята, несъкрушима сила го пое, обгърна го, отдели цялото му достойнство, свеждайки го до ужасена купчина плът. Единственото хубаво онази нощ бе, че Рушителят не предаде съобщението лично. Иначе новините не бяха добри.
И един месец по-късно, в деня на пристигането на господаря, множество малки кризи бяха изникнали, способни да потопят всекиго в паника. И нещата не се подобряваха. Кралската баржа се приближи до пристана цял половин час по-рано от очакваното. Мъже си крещяха инструкции, всеки отчаян да не допусне грешка, всеки болезнено осъзнаващ важността на ситуацията, всеки работник напълно наясно какво го чакаше — какво ги чакаше — ако оскверняха този свещен миг. Въжета, ловко поети от мъже с дългогодишен опит, привързваха огромния плавателен съд към кея. Млад юнга, чийто господар е трябвало да си помисли, преди да го забърква в това, се спъна в едно от въжетата, подхлъзна се на мокрите дъски и падна между баржата и пристана. Докато момчето се бореше за живота си, господарят му изтича да му помогне, сетне отстъпи назад при появата на фигурата, изпълвала сънищата му с кошмари в продължение на седмици, край борда. Началникът на пристанището се хвана отчаян за главата, защото баржата почти бе до брега и знаеше, че глупакът ще довлече гибелта на всички. Сетне, точно когато се разнесоха предсмъртните писъци на момчето, засвириха фанфари, главите се обърнаха към подвижния мост и началникът си отдъхна.
Фигурата в сиво прекоси подвижния мост; всички присъстващи притиснаха лица към грубите пристанищни дъски. Тя слезе; пълномощникът на Малаю подири вътрешното равновесие на мул, за да успокои нервите си, докато се изправяше да посрещне господаря си, надявайки се, че е уредил достатъчно достойна церемония. Бе смятал, че този ден никога няма да настъпи — нито в неговия, нито в нечий друг живот, ала денят бе дошъл и той нямаше как да избегне дълга си. За пръв път от стотици години насам, говореше се, Неумиращият, Повелителят на Брудуо, бе напуснал замъка си в Андратан. И бе избрал тъкмо Малаю за свое пристанище. В този миг на всички мигове, пред хилядите граждани, в присъствието на владетеля на смъртта и живота, мул се оказа безполезен. Пълномощникът се изправи да посрещне Повелителя на мрака, страхувайки се за живота си.
Мъжът в сиво достигна края на моста и спря. Кортежът му остана на почтително разстояние след него. Пълномощникът на Малаю се приближи, водейки избраните велможи, забравили красноречивите си слова в лицето на изправеното пред тях присъствие. Приближиха се; сетне фигурата рязко направи жест с ръката си, въздухът потрепери и пълномощникът и сановниците замръзнаха, приковани в магията на Неумиращия. Нещо пламтящо и непоносимо остро проряза ума му, нетърпима болка, разкрила най-съкровените му мисли и мотиви като вътрешностите на изкормена риба, мятаща се върху дъските на кея — и изчезна така рязко, както и бе започнало. Ако не бе застинал, пълномощникът щеше да се строполи.