— Нещо не е наред ли? — дойде тихият въпрос.
— Не, господарю, наистина… — ала мъжът се строполи до огнището, лицето му бе тебеширено, а устните посинели.
— Пълномощникът е уморен след напрегнатия ден. Погрижи се да бъде настанен в спалнята си — обърна се Повелителят на Брудуо към един от слугите си.
— Да, повелителю — той понесе отпуснатото тяло през извитата врата и извън стаята привидно без усилие, макар денят да се бе оказал изтощителен и за него самия.
Пламъкът вече се бе успокоил, показвайки, че връзката вече е установена, и внезапно безплътен глас проговори от синия огън.
— Велики господарю, това е слугата ти Деорк. Стоя в очакване.
— И къде точно стоиш? — Рушителят скулптира словоплетството си в нещо, образно казано, наподобяващо дървен чук. Не вървеше да бъде притворен с Деорк: верен лейтенант, изпълнен с интелект и амбиция, той би станал отличен наследник на Неумиращия, като се изключи очевидното безсмъртие на последния. Деорк щеше да разпознае всеки опит за заблуждение, предпочитайки да разчита на сила и жестокост — в това се състоеше силата му; и слабостта, разбира се.
— Край Алениус, господарю, Лешоядова гуша. До две седмици ще бъда в Еренмал; няколко седмици след средата на лятото ще пристигна в Инструър.
— Движил си се добре — Неумиращият позволи малко одобрение да се процеди през огнената връзка.
— Да, повелителю. Конете, с които се сдобихме от Нагорж, доказаха издръжливостта си и могат да изкарат още. Могат да се мерят с най-доброто, което Биринжх може да предложи. Ще пристигна навреме, за да изпълня волята на господаря.
— Ами своенравните ми Повелители на страха? Някакви новини от тях?
— Нищо не зная, господарю.
Ах, Деорк, чувам резонанса. Трябва да знаеш, че го чувам. Не лъжеш, ала не ми казваш всичко, което знаеш. Рушителят поклати глава. Подобни неща наистина го натъжаваха. Да, можеше да задава въпроси, докато не принудеше лейтенанта да разкрие всичко. Или можеше да го измъчва през синия огън, докато онзи не разкриеше тайните си, макар Деорк да притежаваше значителна сила и щеше да отнеме известно време. Ала и в двата случай Деорк щеше да стане безполезен. А на силните мъже трябва да бъде позволено да имат своите тайни, нали тъй? Значи знаеш нещо за воините, но не и къде са? Няма значение. Не могат да ме наранят. Вече никой не може да го стори, не и сега.
— Очаквам да узнаеш — отвърна многозначително. — Ако действат в отговор на нечии други заповеди, значи съм бил предаден. Заблудени са, ако смятат, че изпълняват моята воля.
— Да, повелителю.
Усещам страха му. Той също е замесен. Неумиращият знаеше, че може да се пресегне и да получи отговора, ала се сдържа. Ще ти оставя малката тайна. Ала един ден ще трябва да ми кажеш.
— Не ме проваляй, храбри капитане — рече Рушителят, позволявайки тънък оттенък на подигравка да се влее в пламъка. — Трябва да са готови за деня, в който ще прекося портите на Инструър в триумф.
— Как бих могъл да ви проваля, велики господарю? — бързо като светкавица долетя отговорът. — Изпълнявам твоя план, а твоите планове винаги са безгрешни.
Повелителят на Брудуо се изсмя — гръмък, сърдечен смях, който можеше да бъде разпознат от онези, които бяха живели в Долината на Дона Михст, ако всички не лежаха мъртви от две хиляди години. Знае, че зная нещо — в природата на синия пламък е да разкрива нещо от мислите на другия — и продължава да се шегува. Деорк, Деорк, може би в крайна сметка ще те оставя да живееш.
Пълномощникът на Малаю трепереше между копринените завивки. Беше болен, знаеше това, и се чувстваше много по-зле в сравнение с времето, когато дребната малка отрепка, минаваща за негов син, се бе опитала да го отрови. Ала сега нямаше срещу кого да нанесе удар; нямаше труп, който да закачи на портите. Или по-скоро имаше, ала никой не се осмеляваше да вдигне ръка срещу него.
Направи ми нещо, усетих го. Пълномощникът знаеше, че е била направена магия, и че в резултат се е почувствал зле. Той ме изцеди. Изсмука нещо от мен, за да направи гнусния си син пламък. Бе почувствал, само благодарение на факта, че личният аптекар на баща му разбираше от селска магия и през последните шест месеца преподаваше на пълномощника основните неща на това могъщо умение. Това бе изострило сетивата му.
Ами ако Рушителят — в гнева си не можеше да го нарече господар — ме повика отново? Ще се подчиня ли? Ще чакам ли като жертвено агне силата му отново да ме нарани?