Чакай. Какво казваше старият Фрейна? „Не вземай решения в присъствието на магьосници, защото те могат да прочетат мислите в главата ти, първо най-силните. Не мисли за това, отдалечи се от решението си, остави ума си сам да се занимава с него, без волята ти да се намесва.“
Ще трябва да ида, ако ме повика. Алтернативата бе дори още по-лоша. Изстена; тялото го болеше, главата му пулсираше от болка. Остави мислите настрана, мисли за сън. Не оставяй думата да се оформи. Мисли за нещо друго.
Отмъщение.
Повелителят на мрака седеше сам в притъмнената приемна; единствената светлина идваше от проблясващите въглени в камината. Не спеше. Никога не го правеше. Така че чу мисълта и я проследи до ума, който се опитваше да не мисли за нея.
Виж ти, значи червеят се надига под ботуша на господаря. Той се усмихна, фин жест, неразличим от озъбване. Ще бъде забавно.
Глава 18
Траурните полета
Времето минаваше незабелязано, а членовете на Компанията стояха хванати за ръка, гледащи към неподвижните форми пред себе си — обвития в сиво брудуонец и златокосия младеж от Мьолкбридж. Над тях сивите мъгли се завихряха, тласнати надолу по склоновете от хладния, серист бриз, придал острота на следобедния въздух по стръмнините на Щефл.
Бяха успели, бяха надвили Повелителите на страха, спасили Манум и Индретт и, колкото и непостижимо да бе изглеждало, бяха заловили един от брудуонците. Ала никой не празнуваше. Компанията се чувстваше по-скоро шокирана. Продължилото седмици преследване бе приключило внезапно, слисвайки преследвачи и бивши пленници. Възпитаният, сладкодумен младеж от Винкулен бе изчезнал, оставяйки проснато тяло и куха болка.
Фарр пръв наруши обхваналото ги настроение. Отиде до вързания воин и го побутна в ребрата с ботуша си.
— Струваше ли си отмъщението ни? — рече тихо, като на себе си, ала всички го чуха. — Заради това?
Никой не му отговори.
Подмина поваленото тяло на брат си и коленичи до мъртвия брудуонец. Във внезапен изблик на ярост обърна трупа, стисна меча на Лийт и дръпна рязко, като за малко не се претърколи, когато острието изскочи.
— Ако стотица наръгвания можеха да върнат брат ми, щях да го направя! — викна той, а зад гърба му излетя птица, стресната от внезапния шум. Загърбвайки мъртвия воин, хвана меча с две ръце, без да обръща внимание на болката в наранената си десница, и го вдигна високо над главата си. Глух за виковете на останалите, заби го дълбоко в земята на инчове от главата на пленника.
— Нека това за вечни времена остане като паметник на брат ми! — изкрещя с толкова отчаян глас, че сърцата на останалите щяха да се пръснат от мъка. След това приседна на каменистия друм, отпуснал главата си в ръце, неутешим.
Манум и Индретт седяха на едно повалено дърво, няколко фута встрани от Компанията, недокоснати от тъгата им. Тя бе отпуснала глава на гърдите му, почивайки си тихо, мълчаливо, позволявайки на страховете и болката от седмиците мизерно и унизително пленничество бавно да се оттекат от ума й. Хал бе приклекнал край тях и с тихи, бавни слова предаваше всичко, случило се от Средозимника насам. На свой ред те му разказаха за преживяното в плен на брудуонците. По някакъв начин самото говорене докарваше облекчение — Манум и Индретт позволяваха на напрегнатостта да ги напусне, щастливи след толкова време отново да са със семейството си.
— Къде е Лийт? — запита Индретт, нетърпелива да види сина си.
— Отиде да доведе Кърр от другия бряг — рече Хал. — След повалянето на моста може да му се наложи да се отдалечи на известно разстояние, за да открие подходящ брод. Скоро ще се върне.
— Наистина ли всичко свърши? — прошепна тя на Манум.
— Да — отвърна той, заровил пръсти в косата й. — Поне за нас.
* * *
Няколко крачки надолу по пътя Перду и Парлевааг тихо си говореха, езикът им неразбираем за останалите. Ръката на мъжа бе лошо ударена — тоягата на брудуонеца се бе стоварила отгоре й с изненадваща сила и кокалчетата вече бяха отекли. Знаеше, че трябва да я умие и сетне превърже, ала раните на останалите изглеждаха по-важни.
— Как се отнасяха с теб? — запита Перду.
— Недобре — отвърна тя, прокарвайки пръсти по белега на бузата си. — Това бяха животни, наметнали човешка кожа. Ще ми се да ме бяха убили заедно с Хорстааг.
Тя говореше за мъртвия си съпруг с кух глас, ужасяващ с безчувствеността си.
— Нямах възможност да го погреба, да го подготвя за срещата му с Куали. Кой знае къде броди сега?