— Те… нараниха ли те?
Перду бе загрижен, ала също и донякъде сдържан. Не бе я познавал добре; жените на фенните бяха считани за собственост на съпрузите им и говоренето със сама, семейна жена бе повод за обявяване на дуел или наказание от вожда. Тя бе млада, от северните части на Мирвидда, само това знаеше. Бе познавал Хорстааг — бяха ловували заедно из Скимрия, бяха откривали дирите на легендарните мамоти. Натъжаваше го да мисли за смъртта му. Ала през цялото време, прекарано заедно, не бяха обсъждали семействата си, защото така изискваха нравите на фенни.
— Тези мъже бяха прекалено целенасочени за подобно нещо — отвърна тя. — Непрекъснато ни пришпорваха, рядко ни хранеха, не ни позволяваха да говорим. Понякога аз и другата жена успявахме да разменим по няколко думи и тя ми разказа какви са те и какво правят.
— Сега си в безопасност — окуражително рече Перду.
— Да — в отговора й се долавяше съмнение, тя огледа напълно непознатия пейзаж, хората, които не познаваше, вързаната фигура на един от мъчителите й. — Да, в безопасност съм.
Стела стоеше настрани от другите със скрити под качулката очи. Когато Манум подхвърли нещо към нея и когато Хал се опита да я заговори, тя се обърна към тях, повдигна кафявите си очи и взорът й премина през тях с ужасяваща напрегнатост. Умът й бе обзет от Уайра, крещящ името й в предупреждение, проблясъка на слънцето върху изсвистялото острие и падането му на земята, с което в прахта се строполяваха всичките й мечти и надежди… проблясък — крещи името й, острието се спуска, той се свлича на земята, мълвейки името й с умиращи устни… проблясък — изправя се на крака и се хвърля към брудуонеца в отчаян опит да спаси живота й… проблясък — той клюмва като увехнало цвете, мрак и студ изпълват света, тя спира да вижда и чува… О, Най-възвишени, вцепененото й, себепредателско сърце отказваше да тъгува за него, мислейки си за очакващия я живот в затънтено северно селце, гордо показвана по празниците от съпруг-хаймана с груби ръце… ръце… Тя пищеше ли, пищеше в главата си, ала никой не я чуваше, никой не идваше да я освободи; омразната визия за бъдещето изглеждаше неизбежна.
Мина час, преди Кърр най-сетне да стигне до мястото, където цялата Компания го чакаше. Обгърна сцената с един поглед. Две тела, едното на брудуонец, другото — Кой е това? — Уайра, брудуонски пленник, останалите чакащи търпеливо, без сериозни рани. Победихме! Успяхме! Манум и Индретт бяха живи и здрави, усмихващи му се, ала изглежда търсещи още някого — кого? Той бързо преброи.
— Къде е Лийт?
— И ние се чудехме същото — отвърна Фарр.
— Той изтича след Уайра насам.
— Видяхме го — рече Фарр. — Той пристигна малко след Уайра и наръга оня брудуонец в гърба. Сетне отиде да те доведе. Бяхме прекалено погълнати с Уайра и другия брудуонец, за да обърнем внимание. Не го ли видя?
Кърр поклати глава.
— Горите край реката са много гъсти. Напълно възможно е да сме се разминали и да не съм го видял.
Фарр се изправи.
— Сега какво? — рече, посочвайки към мъртвите. — Не можем да чакаме тук вечно.
— Щом Лийт разбере, че съм тръгнал от моста, ще се върне бързо — уверено отвърна старият фермер. — Ала първо да очистим мършата!
И преди някой да е помръднал, той завлачи тялото на брудуонския водител до ръба на склона и го ритна надолу.
— Подходящ край за такъв като него — рече, когато се върна задъхан, ала с триумфална усмивка. — Видях нещо, което вие не съзряхте — как той събори другаря си в реката, за да се спаси самият той от смърт. Сега лежи до онзи, когото сам предаде.
— Тогава нека почетем паметта на брат ми — каза Фарр. — Без значение колко неотложна е оставащата ни задача, трябва да му отдадем почит.
Тържествени и умълчани, членовете на Компанията вървяха по пътя, носейки тялото на Уайра на носило от клони и листа. Мълчаливо го положиха на кладата, куп сухи дърва, бързо натрупани край забития в земята меч.
Вцепенено, Фарр запали навосъчен фитил и приближи кладата. Изглежда толкова спокоен, толкова красив, помисли си. Той, който нивга не ще остарее. Какво откри в гората? Какъв отговор ти е дал спокойствието в такава насилствена смърт? Ако само можеше да промълвиш, братко, щеше да споделиш узнатото с мен.
Колебливо докосна с фитила кладата. Малък пламък бавно залази по клоните.
Компанията плачеше, докато огънят поглъщаше техния приятел и спасител. Само Стела не пророни сълза; опряна на здравата ръка на Перду, гледаше неразбиращо как кладата гори. Когато пращенето утихна, Кърр се провикна: