— Че отново ще дойде ден, когато Най-възвишеният отново ще слезе сред людете — рекъл пророкът. — И този ще бъде знакът: Десницата на Най-възвишения ще се въздигне и събере хора от всяка народност, та ще разпъне маса пред тях. На тази маса людете ще пируват заедно в хармония, Първороден и лозиан. От изтока и от запада ще дойдат, празнувайки победата над Рушителя, Неумиращия от Брудуо, и неговите Повелители на страха.
И Най-възвишеният сам ще слезе в света человешки, още веднъж огънят ще се изсипе, та на дългото изоставяне край да бъде положен. Готови бъдете, усърдно чакайте пришествието на Десницата, че той носи спасение.
Тъй рекъл пророкът.
Мерциум още тогава имал репутацията на зло място, седалище на гнилота и поквара, опряно на глупостта на спекулата и изкушението на плътта, не на възнагражденията на честния труд. Така малцина обръщали внимание на пророка, а след известно време бил прогонен от тържището. Ала семената вече покълвали и в дните след проповедите му мнозина изплашени се стичали при него, търсейки да получат миропомазване, което да ги предпази от греховете на съседите им и предстоящия съд. Бройката им неспирно растяла, докато накрая властта не взела мерки срещу тях, съзирайки в лицето им заплаха. Пророка хвърлили в зандан, а много от следовниците му били убити от тълпите. Ала надеждата не можела да бъде стъпкана. В крайна сметка, кметът на Мерциум наредил публично да екзекутират пророка, надявайки се тъй да възстанови реда. С последния си дъх храбрият гадател заръчал на следовниците си да се отрекат от насилието и да поверят доверието си на Десницата, който щял да ги спаси.
Ала последователите не го послушали и сражения били водени из улиците. Кметът помолил краля на Строукс, който в онези дни царувал в Инструър, да изпрати армията си. Тя пристигнала и съсякла всички наред, без да прави разлика между следовници на пророка и останалите, та мнозина намерили смъртта си. Десницата на Най-възвишения не ги спасила от съдбата им, тъй като сами си я били навлекли. Тъй движението замряло и за много години пророкът бил анатемосан от гражданите на Мерциум, макар името на Десницата да не било забравено. Оттогава благочестиви люде не са спрели да носят това име в сърцата си, чакайки времето на своето спасение.
— Хм — отвърна хауфутът. — А казали ли са какво е името му? Задачата ни би била пооблекчена, ако съумеехме да прехвърлим мръсната работа върху чудния спасител.
— Не си разбрал — рече отшелникът търпеливо. — Десницата е името му; друго пророкът не споменал.
— А откъде въпросният пророк се е сдобил с информацията? Звучи ми като агитатор.
Отшелникът изгледа остро фирейнчанина. Бе му предал историята, точно както баща му я бе разказал на него; винаги го бе разчувствала. Няма ли душа този човек? Нима очите ме лъжат?
— Получил си е заслуженото, ако питаш мен — продължи хауфутът. — Ако аз бях кмет на Мерциум, въобще нямаше да бъда толкова търпелив.
— Говориш лекомислено за неразбираеми от теб неща, друже мой — промълви отшелникът. — Пришествието на Десницата наближава. Той е по-близо до теб, отколкото си мислиш. Само чакам разрешение да говоря по-ясно, ала спокойно мога да разкрия следното: зная кой е той, срещнах се с него.
— Пещерата ти е често посещавана, нали? — хауфутът напразно се опита да скрие сарказма в гласа си. Ала опитът му да подтикне отшелника постигна обратния ефект — русият замлъкна и отказваше да говори повече по темата.
Предполагам трябва да съм благодарен за настъпилата тишина, помисли си едрият мъж. Пълни глупости, без съмнение. Ала потисна спомените си за Часовоя Кроптър.
И отново тишина се възцари из Уитвества. Със сегашната скорост щяха да са им нужни два — вероятно три — месеца, преди да достигнат Инструър, храната едва щеше да им стигне за минимални дажби. Хауфутът въздъхна и погледна надолу към колана си — не само, че за пръв път от години можа да го види, но бе ужасен да забележи, че го бе стегнал цели три дупки. Надявам се отшелникът да е прав, помисли си печално, че обитателите на гората са приятелски настроени. В момента силно се нуждая от гостоприемство!
Мислите му се насочиха към Компанията. Със сигурност по това време вече бяха успели или срещнали провал и по пътя щеше да попадне на някакъв знак, разкриващ съдбата им. До този момент нямаше нищо. Хауфутът се бе уморил от мистицизма на отшелника и копнееше да бъде с другите.
Уайра вече не бе част от Компанията, оставил след себе си спомена за смях, любезност, неизмерима храброст. За известно време всеки бе потънал в мислите си.