Дордето здрачът преливаше в мрак, а ситният дъждец премина в порой, тишина обгърна групата, лагеруваща по хълбоците на Щефл. Облаците не пропускаха нито лъч светлина, така че спътниците не можеха да се виждат едни други и всеки бе оставен насаме със себе си. Стела все така не бе продумала след края на битката.
Студен вятър се щураше край стволовете на Уитвества. Фодрамите се придвижваха уверено в гаснещата светлина, напредвайки бързо през гъсталаците. Сетне, когато мракът се сгъсти прекалено, спряха да лагеруват и имаше много приказки, предимно на език, който Търговецът не можеше да разбере, ала самото слушане на разговора разбуждаше нещо човешко у него. Бе запален огън, започнаха да се леят смях и горещ бульон. Това стопли сърцето на Манум.
Тъмната нощ представляваше букет от звуци и миризми, демонстрация на приятелство, която пресъхналият дух на Манум жадно поглъщаше. Никога не забрави тази нощ, макар нито думица да не се бе врязала в паметта му. През остатъка от живота му острата миризма на кожа, звукът на безгрижния смях или тихият шепот на гласовете, потънали в усърдна дискусия, извикваха сладостно-горчивия спомен за първата нощ с фодрамите.
Мислите му се насочиха към най-младия му син. Образът на Лийт изникна пред него — непохватността му в Пиесата на Средозимника; будните, интелигентни очи, тъй често помрачавани от страх или неувереност; изплашеният младеж с вдигнат меч, олюляващ се между страха и храбростта, докато се приближава към загърбилия го брудуонец. Загадка; момче, най-силно нуждаещо се от баща си, точно когато него го бе нямало. Дръж се, Лийт! Идвам.
Фарр се изправи да посрещне утрото. През нощта силен източен вятър бе разнесъл облаците, донасяйки със себе си миризмата на сяра от върховете на Щефл. Настъпваше ярък и ясен ден, като че нищо не се бе случило през нощта.
Той коленичи за няколко минути до купчина пепел край Западния път, сетне прекара около час в претърсване на бреговете. Някакво животно бе глозгало двете тела под счупения мост — с изключение на това, нищо не бе преминавало покрай течението. Нямаше и следа от Лийт.
Някакъв импулс го подтикна да се изкачи по склона. Скоро се озова на рид, който се издигаше над короните на дърветата и на откритото можа да ускори крачка. След много минути изморително усилие се обърна да огледа гората.
И отново, както когато бе наблюдавал разтопяването на Мосбанк, гората превзе възприятията му. Този път усещането за жизненост, сигурност, спокойствие и радост бе дори още по-силно. Необратимо потъна в него. То му предлагаше уединение, убежище, което никога не бе откривал по голите склонове на Винкулен. Тук имаше честност, откритост — както в гората, така и в обитателите й, които му предлагаха надежда. Вероятно можеше да бъде повече от досегашното си аз.
В тези гори има вълшебство, помисли си, докато наблюдаваше как пролетните цветове под него стават по-ярки, нашарени от слънцето и сенките. Тук има песен, която може да бъде пята вечно; задача, която никой не би съумял да изпълни през живота си. Той се изсмя на себе си. Чуйте го само Фарр Сторрсен, философа. Може би трябва да се присъединя към отшелника в студените му пещери! Ала напук на усещането за глупост, около него имаше нещо — ярка светлина, която не го напускаше.
Фарр се обърна и погледна към утринното слънце; шокирано осъзна, че е изминал час, откакто се бе изкачил от реката. Останалите сигурно бяха готови за тръгване или дори го търсеха, страхувайки се, че той също е отвлечен от незнаен враг.
Докато оглеждаше хоризонта за последно, забеляза дим далече на юг. Напрегна очи, но дори острият винкулчански взор не успя да открие източника му. Обаче го побиха тръпки при мисълта какво можеше да означава това и бързо заслиза надолу към останалите.
Какво ще правя сега? Как ще избегна съдбата си?
Стела прекара ранните часове на зората, разхождайки се по върха на скалата, дирейки отговор на дилемата си. Няма да го понеса, ако ме накарат да се върна в Лулеа, каквото и да правят, няма да го сторя, няма да бъда съпруга на подобен скот. Очите й постоянно отскачаха към мястото край друма, отвъд спящите членове на Компанията, където Уайра бе дал живота си за нея. Защо, Уайра, защо? — крещеше тя в самотата на мислите си.
Защо трябваше да умираш?
Тя потръпна, докато влагаше цялата си страст, цялата си концентрация в образа на Уайра, все още жив и с нея; ала пепелта на кладата си остана там, разнасяна на пресекулки от сутрешния ветрец, и унизителната самота се надигна в нея, обгръщайки я в гибелните си обятия.