По време на втората седмица от пътуването на юг, Лийт се чувстваше като скот. Гладът, умората и недоспиването изхвърлиха от главата му всякакви мисли за Брудуо и Компанията. Пленниците се биеха помежду си за оскъдните късчета храна, които им бяха подхвърляни в края на всеки преход, като по-силните ограбваха по-слабите. Лийт, изтощен от месеците пътуване пеш из севера, бе един от първите отслабнали, хранейки се рядко. Единствената му мисъл бе да се отпусне на земята и да се потопи в мрака, ала немилостивото въже неспирно го дърпаше напред и напред. И някак дните минаваха.
Климатът, стоплил се с отправянето на юг, с изкачването им по Клоувънхил, отново застудя. Една утрин напуснаха гъстите гори, за да се озоват на открито, заслепени до един от слънчевата светлина. Сред тревистите склонове огромни варовикови скали надничаха като клатещи се гнили зъби в устата на гигант. Тук-таме се мяркаха прещипови храсти. Бледото небе сякаш се спускаше ниско, надвесило се над земя тъй древна, че нявгашното владеене на северна Фалта от уайдузите изглеждаше скорошен спомен.
Най-накрая стигнаха билото и на Лийт му се стори, че се е възкачил на самия връх на света. Навсякъде под тях преливаше зеленината на горите. Оголените скали приличаха на кости, от които месото е окапало. Нямаше и следа от живот, никакви селища, животни или птици, само яркозелената трева и костите на старите хълмове под бледото слънце.
Лийт усети познатото подръпване на въжето, когато пленниците пред него се изправиха в отговор на смушкването. От голия връх на Клоувънхил се спуснаха надолу по хребета към гориста долина вдясно. Малко поточе бълбукаше край тях с нелепо весел звук. Моментално умът му се очисти от отчаянието, той си припомни повалените брудуонци и спасяването на родителите и бе щастлив. Не бе забравил усещането на меча в ръката си и му се щеше още да е у него.
Стигнаха до кръстопът, белязан с четири камъка, по един край всеки друм. Тук пазачите им спряха, оставиха пленниците си за момент и пристъпиха в пресечната точка на пътищата, заставайки в кръг, докосвайки вдигнати длани.
— Кепан айт! — изкрещяха в един глас. — Анджа ил роббен!
Още веднъж вдигнаха ръце и докоснаха длани. Миг по-късно странната церемония приключи.
След още една левга пътуването им приключи. Потокът изглежда се спускаше право в стръмна стена, стена с малки дупки на равни интервали — не стени, прозорци, осъзна с приближаването си Лийт. Вдясно от него потокът зашумя по-силно, защото се спускаше по-стръмно. Пътят се виеше надолу, монолитни варовикови възвишения се издигаха високо и от двете страни. Накрая пленниците се озоваха на естествена скална тераса, която стърчеше над нищото, докато потокът край тях с весело шумене се втурваше стремглаво в черна пропаст — мрачна, кръгла рана в земята с диаметър около стотина ярда. Лийт усети как краката му се подкосиха от страх и се опита да отстъпи назад.
— Адунлок! — провикна се един от мъчителите им. — Адунлок!
Сетне пазачите ги накараха да се съблекат и пленниците стояха измършавели, бледи и ужасени на ръба, дордето дрехите им бяха струпани накуп. С презрително движение един от пазачите изхвърли парцалите. Лийт се заослушва в очакване на звук, ала не чу нищо.
— Адунлок! — отново изреваха пазачите с мрачни лица, сетне поведоха пленниците по тесен, виещ се път към врата в скалата. Един по един пленените влязоха, боси върху ледения камък, и масивната каменна врата бе дотъркаляна зад тях.
Глава 19
Фемандерак
Изтръгвайки се от дълбок сън, Лийт се намери в мрачна, тясна стая, която не се отличаваше особено от спалнята му в Лулеа. Представи си как чува брат си да щъка из мрака. Леглото бе по-твърдо от обичайното, а и какво правеше това зебло вместо завивка?
Постепенно умът му се избистри. Припомни си дългите седмици и паметта му закрачи по Западния път — Мьолкбридж, Великите северни гори, Торрелстроммен, сърцето на пустошта, Траелл, Клюфа, Водовъртежът, спирането в Бандитската пещера — мислите му започнаха да се движат по-бързо — сетне Южният маршрут, снеговалежът, снеготопежът, бързеите, Виндстроп Хаус и отново по Западния път, където ги очакваше брудуонският ужас. Почивка из склоновете на Щефл, засада, уплашен бяг през реката, триумфираща сива фигура, удар с меч… и сетне нищо.
Нищо — с изключение на тяло, което болеше като стъпкано от турове.
Лийт се изправи, захвърляйки миризливото зебло. Спомените от последните две седмици се струпаха над него като снегоносни облаци. Пленяването, принудителният преход, жестокостта. И сега е затворник в крепостта на непознат враг, на стотици мили от семейството си. Изтощението и гладът, настойчиво изискващи внимание откакто се бе събудил, внезапно бидоха усилени от отчайваща, шокираща празнота, вцепеняваща с остротата си.