Мъжът с червената маска бавно крачеше по издълбания проход, защитил пречистеното си тяло от излезлия студен северен вятър единствено със сивата наметка. Кимна на следващите го пазачи — бе време да започват.
Това бе последният ден от храненето на Майката земя. Щеше да бъде сита след още една жертва и снегът нямаше да ги напада повече. Гневът й срещу севера бе утихнал; тя бе нахранена, заситила жаждата си за фалтанска кръв.
Хубаво. Той не се наслаждаваше особено на задачата си, макар ухилените му спътници да го правеха. Ако само Майката земя можеше да привикне към вкуса на друг тип месо, например еленско, ужасяващият страх щеше да го напусне и болката в гръдта му да спре. Жрецът мразеше тази част от задълженията си.
Опита се да не гледа към първата жертва, ала забеляза, че е фодрамка. Пристъпи зад нея и вдигна ръце.
— М’билу! — изкрещя той. За теб, Майко!
Леко бутна жената и тя пристъпи напред, сетне политна, мързеливо изчезвайки в мрачната зейнала паст.
Следваше друг фодрамец, малко момче. По-малко от сина ми, помисли си жрецът. Ала тези фодрами избиваха нашите деца и заграбиха земите ни! Не забравяй това!
— М’билу!
Викът му отекна из естествения амфитеатър и жрецът грубо блъсна детето. Дълбоко упоено и несъзнаващо съдбата си, то политна в Хелиг Холт.
Следваше блед, русоляв младеж. Със сигурност не беше фодрамец, с изненада отбеляза жрецът. Как е бил хванат с останалите? Погледна по-нататък, следващият пленник също бе чужденец. Защо биват принесени в жертва заедно с фодрамите тези хора? Свещеникът за миг загледа как двамата стояха тихо, леко олюлявайки се, със занесени очи и блажена усмивка. Вървете към смъртта в мир, помисли си. Не като мен! Веднъж в състояние на транс бе съзрял собствената си гибел, жестоки лица надничаха около него, докато се бореше за глътка въздух; груби ръце късаха месата му, влачейки го към мрачната, влажна бездна на смъртта. Ужасът стегна гърдите му. Понякога съзираше тези лица с невиделите си сън очи.
Пристъпи зад следващата жертва. Макар и да не бе фодрам, очевидно беше фалтанец. Фалтанците трябва да умрат! За теб, Майко! Вдигна ръце.
— М’билу!
Придвижвайки се под дърветата, Манум поспря за миг, за да прецени позицията си. Сега бе сам в земя, от която имаше само смътни спомени, и то само южно от Сагон. Ала бе тежал на фодрамите прекалено дълго; надяваше се само да не изгубят ценно време в диренето му.
Връхлетяха го спомените от старо търговско пътуване. Как се наричаше близката крепост? Адунлок. Как можеше да забрави? Огромен лабиринт тунели през варовиков бастион и обширни пещери под него, всичко това разположено около огромна яма, в сравнение с която Грийнуудската падина изглеждаше нищожна. Бе се представил като южен сановник, дошъл да посети Хелиг Холт, Свещената паст на Майката земя. Стоенето на ръба на пропастта бе удивително усещане. Казваха, че понякога там принасяли в жертва хора…
Тогава осъзна какво очаква пленниците. Уайдузите възнамеряват да нахранят Майката земя с пленниците си. Манум знаеше, че трябва да бърза с вси сили, ала беше толкова уморен. Стискайки зъби и забравяйки за болката, затича по тясната пътека.
Няколко минути по-късно чу гласове и отново се скри сред дърветата. Двама уайдузи притичаха с извадени мечове. Манум ги изчака да отминат, сетне извади оръжието си и отново се втурна сред мрачната долина. Гаснещото слънце обагряше обградилите я хълмове в оранжево. Пред себе си Манум успя да различи обсипаната с прозорци стена на Адунлок, но самата Хелиг Холт бе в сянка. Бях се надявал никога вече да не видя това място, помисли си мрачно.
До ушите му долетя вик. Това жрецът ли е? Започнали ли са вече жертвоприношенията? Забърза, знаейки, че може да бъде видян от крепостта, ако някой уайдуз си правеше труда да гледа. Къде са фодрамите? Дали не бъркам? Помисли си за видяното преди години и си представи Лийт, застанал на ръба на Хелиг Холт. Няма какво друго да сторя.
Лидерът бе дал инструкции, хората му бяха готови, очаквайки сигнала му; нямаше какво друго да направи. Само ако не беше краят на деня, ако хората му не бяха тъй уморени, изправяйки се срещу отпочинал враг; ако само бяха настигнали уайдузите по-рано; ако само…
Време за съжаления щеше да има по-късно. Ако имаше по-късно. Реално погледнато, шансовете им бяха малки. Уайдузите бяха пристигнали поне ден по-рано и пленниците може вече да са били пожертвани. Най-благоразумно би било да забравят и спасение, и отмъщение и да поемат към дома. Ала на благоразумието отдавна му бе минало времето.