Фемандерак хвана Лийт за лакътя и го поведе по тясната пътека. Широката платформа и отвеждащата от Хелиг Холт пътека бяха само на двадесет ярда от тях, ала придвижването сякаш отне цяла вечност. Когато най-сетне се добраха до терасата, високо над главите им зазвучаха многобройни камбани.
Глава 20
Последователят
Облаците се раздигнаха, разкривайки сиви небеса, дордето остатъкът от Компанията се отправяше на последната част от пътуването към Инструър. Подириха брод под погледа на навъсения Щефл, отдалечавайки се от сцената на решителната битка с брудуонците. Само тънък димен стълб напомняше за разрухата, заплашила да се разрази по Западния път — и край фодрамските обитатели на левги наоколо.
През първата утрин от пътуването Кърр често хвърляше остри погледи към останалите. Нещо го безпокоеше; не можеше да определи какво точно, макар че дълго и усилено напряга ума си. Начело вървяха Фарр и Перду, чиито превързани десници им придаваха грозно сходство. И двамата държаха мечове в лявата си ръка, остриета насочени в гърба на вързаната фигура, за чието залавяне бяха рискували толкова много. Фермерът мълчаливо отбеляза храбростта на тези суроволики мъже, техни случайни спътници.
Зад тях Индретт и Парлевааг се бореха с тесния път. Кърр бе напълно наясно колко много бе коствало пленничеството и на двете. Лулеанчанката изобщо не приличаше на преливащата от гордост жена, която бе видял в нощта на Средозимника. Плътта се бе стопила от лицето й, оставяйки нявга гордите скули да очертават отблъскваща костеливост. От лявата страна на брадичката й имаше жълто петно, някакъв белег. Множество други белези говореха за по-стари рани, сега в процес на зарастване. Ала най-много страдание носеха очите й: начернени, хлътнали в орбитите, изпълнени със загуба.
Жената от фенните до нея изглеждаше по-добре, макар и тя да бе понесла жестоки мъки. Тя не го показваше, ала Кърр знаеше как се чувства — или по-скоро как не се чувства. Огромната празнота, незапълваемата пропаст, оставена при смъртта на някой обичан, бе нещо, над което старецът не искаше да размишлява.
Стела крачеше сама. Малко бе продумала след смъртта на Уайра; очите й бяха два изпълнени с мистерия кладенеца. Бе заключила вътре в себе си чувствата за битката по склоновете на Щефл с толкова стегнати окови, та Кърр оставаше с впечатлението, че тя изобщо не диша.
Най-отзад вървеше Хал, куцайки по рачешки, за да компенсира за сакатата си дясна страна, без да изостава от останалите. Момчето изглеждаше най-незасегнато от случилото се. Е, може би е малко по-тъжен напоследък, но той винаги е бил сериозен. Както винаги, бе потънал в себе си, говорейки рядко.
Ето какво било. Мълчанието, спуснало се над Компанията — над остатъците от Компанията — бе започнало да му се отразява. Неспирното бъбрене на хауфута, въпросите на Лийт, остроумното красноречие и веселост на Уайра; всичко това му липсваше.
Последвалите дни бяха топли, предизвикали спускането на необичайна за пролетта мараня. Кърр вървеше начело, острите му фермерски очи винаги нащрек за евентуални опасности, макар такива да не се очакваха. Между Виндстроп Хаус и Щефл живееха фодрами, ала тези миролюбиви хора надали щяха да ги притесняват, особено след като лидерът (оказал се нещо като местен крал, бе осъзнал Кърр) им бе предоставил пропуск за безопасно преминаване през фодрамските земи.
Изморената Компания най-сетне достигна Виндстроп Хаус. Възнамеряваха да попълнят припасите си тук, както и да вземат летни дрехи, всичко това осигурено им от щедростта на лидера. Било възнаграждение за по-високата от очакваното печалба от продажбата на първите за сезона кожи, обясни им той.
На сутринта след пристигането си в търговското селище Кърр, Перду и Фарр споделяха умислена закуска. Времето бе започнало да се разваля, силни ветрове придърпваха дъждовни облаци от далечния север. Шибащите дървените сгради суграшица и градушка напомниха на пътниците, че им предстои сезонът на променливото време. Не беше ден за пътуване.
— Не вали сняг, обаче няма голяма разлика — печално рече Перду. — Учудвам се как брегаджиите търпите това.
Кърр повдигна вежди, но реши да замени отговора си с нова глътка бульон.
— По хълмовете на Винкулен става много студено — подчерта Фарр. — Или вече си забравил?
Феннито въздъхна:
— Забравил съм много неща, сред които и разумността. Сега трябва да съм на път към виддата, за да бъда отново със семейството си и вожда. Ала наместо това седя тук, нарушавайки дълга си към фенните, готвейки се да се отправя под ледените късове към град, чието име съм забравил след толкова години. Аз съм глупак.