Пътят към фермата Стиббоурн се простираше през Суил Даун, на няколкостотин фута над Долината. В подобни моменти, когато Лийт се озоваваше насаме с тихата красота на Долината, обичаше да върви наперено по пътя като господар на света. Но днес, докато бързаше покрай потъмнелите храсталаци и отрупаните със сняг дървета, се чувстваше неспокоен. Забеляза леда и снега около себе си да придобиват розово сияние, забеляза обичайния изсипал се от боров клон сняг, вслушваше се в приглушеното бучене на многобройни звуци, които свежият утринен въздух донасяше до слуха му. Но тази утрин нищо от това не го развълнува.
На върха на първия хребет той се обърна и погледна на изток към Долината и роякът искрици на селото, близо до дъното. Макар слънцето все още да не се бе показало на хоризонта, червеникавият блясък на източното небе очертаваше острите контури на далечните бърда. Но за Лийт утрото не изглеждаше на място. Умишлено загърби разгърналата се сцена и продължи към фермата на Кърр.
Лийт достигна фермера на последния склон към къщата. При звука на задъханото дишане и хрускащия сняг старецът поспря, изръмжавайки неразбираем поздрав към момчето, когато то най-сетне се изравни с него. Без повече приказки, двамата поеха към постройките, където около двадесет дълговлакнести овце бяха запрени.
За облекчение на посрамения младеж, никой от приятелите му не видя странната гледка, която представляваха Кърр и Лийт, докато превеждаха стадо своенравни овце през средата на селото. Вероятно още спят, помисли си печално юношата. Суровата зима си имаше и предимства — беше прекалено студено за работа на открито, по-голямата част от която бе вършена през лятото. Това означаваше, поне за по-младите, че зимата бе време за почивка (с изключение на двата дни почистване у хауфута). Но с възмъжаването си Лийт откриваше, че от него се изискваха все повече задачи, като например работата за този сприхав дядка — и му оставаше все по-малко време, което да отделя за себе си. Също знаеше, че ако някога баща му се върнеше, щеше сериозно да се заеме да го обучава в занаят. Лийт не бе мислил особено за това. Не знаеше какво се изисква, за да бъдеш Търговец и не бе сигурен дали иска да узнае.
Заповедно изръмжаване изтръгна младежа от размислите му.
— Моля?
— Казах да ги отведеш наляво, момче — старецът използва патерицата си като указател и посочи към набразден път, който водеше до обсипана с дървета могила.
— Наляво? Но аз си мислех, че няма да… Така де, няма ли…
— Да? — в гласа се долавяше заплаха. Лийт усети, че е загазил. Пое си дълбоко дъх.
— Някой каза, че тази година нямало да дадеш овце за Средозимника.
— Нима? И къде мислеше, че отивахме, момче?
Лийт промърмори нещо в отговор. Изобщо не трябваше да разпитва стареца. Трябваше да си остане между завивките.
— Кой е казал, че няма да дам овце? Кой е казал? Бас държа, че са онези безполезни старчоци, дето, освен да плещят с езици като отлитащи лястовици, си нямат друга работа! — фермерът забиваше многократно бастуна си в земята, за да подчертае думите си. — Никой от тях не прояви достатъчно акъл да дойде да ме попита защо; и още по-добре за тях! И никой от тях не дойде да помогне! Ще ти кажа защо нямаше да доведа овцете. Защото никой не предложи да ми помогне да ги преведа! — старият човек изруга, сетне стовари страховит удар с пестника си по портата. — Аз и Тинеи сами сред снега! Изобщо не трябваше да я слушам. Вън на снега да ги изкарваме и сега тя е обратно на легло, повалена от треската. И хлапето на Манум ми помага да доведа овцете. Няма да получа никаква благодарност, ще видиш! Няколко любезни думи, или може би не толкова любезни, и обратно на работа, щастливи да видят гърба на оня досаден дърт фермер — той повдигна лице към Уоч Хил, най-високата точка в Северните покрайнини, няколко мили надясно от тях. — Не струват, не струват! Каквото и да казваш! — Той се взираше в гористия хълм, като че очакваше отговор от него.
Лийт поклати глава, в невъзможност да разбере значението на старческите думи.
Когато Кърр предаде овцете, получи формални благодарности и няколко остри погледа. Потупа Лийт по главата и пое обратно към пътя. Лийт гледаше подире му докато той не се изгуби, жалка фигурка, презиран прокуденик. Може би той самият щеше да изглежда така след тридесет години.
— Лийт! Лийт! — до ушите му достигна вик. Момчето рязко се обърна. Група от селски старейшини вървеше към него.