Фермерът разпери широко ръце:
— Лидерът ви пътува седмици с нас. Той се убеди, че ние сме това, за което се представяме. Можете да го попитате, когато се завърне.
— Добре речено! — дойде отговорът. — Да, гостоприемството ни е щедро, за разлика от времето ни. Срамота, че не ни посетихте през есента. Тогава гората е в стихията си. Такива багри!
И разговорът се насочи към шеговити теми, тъй като всеки се стараеше да избягва разпалилото се напрежение.
С наближаването на вечерта, когато четиримата понечиха да си тръгнат, старецът с лукавите очи дойде при тях.
— Справихте се добре със затрудненията — рече той. — Макар да не излъгахте, очевидно не казахте всичко. Виждам, че зад всичко това има някаква голяма история, такава, каквато с удоволствие бих изслушал край огъня под звездите — той се изсмя. — Ала е лесно да се види, че историята още не е приключила. Чувам, че планирате да се отправите на юг към Станлоу и отвъд. Ако просто спасявахте приятелите си, щяхте да поемате обратно на запад. Надявам се един ден да я чуя цялата.
Кърр не знаеше какво да каже.
Старецът се изсмя тихо.
— Фуир аф химин! Вървете с благословията на Най-възвишения!
И преди да успеят да отговорят, той се върна при останалите.
— Това пък какво беше? — възкликна Фарр, почесвайки глава, гледайки как мъжът си говори със събеседниците си.
— Нямам представа — разтревожено отвърна Кърр. — Може би е добре, че потегляме утре.
Все още валеше, ала дъждът бе топъл и идваше от юг. Компанията вървеше по южния бряг на Мосбанк. Реката бе разширила корито и забавила течение, обагрена в кафяво от танина на листата. Виеше се на югоизток от Виндстроп Хаус надолу към Станлоу. Пътуването по принцип отнемаше две седмици, но Кърр го определи като триседмично заради нуждата от възстановяване от изтощителното преследване.
Пленникът им оставаше безмълвен, крачещ мълчаливо сред тях. Окървавената сива роба и качулката прикриваха заплахата на силата и гнева му. Очевидното му непознаване на общия език позволи на останалите да разговарят свободно помежду си. Ръцете му бяха стегнато вързани зад гърба, а глезените му бяха оковани. Постоянно бе наблюдаван. Фарр или Перду, двамата му пазачи, го хранеха и му помагаха да се облекчи. С изключение на това, присъствието му не бе отбелязвано.
Последователят, бе го нарекъл Манум. Индретт размишляваше върху това. Правеше го да изглежда по-безобиден от останалите брудуонци. Ала и по-малките дози отрова можеха да бъдат смъртоносни. Дали се бе превърнал в безжалостен убиец като предводителя си, не беше от значение. Можеше да убива с голи ръце и при първа възможност щеше да го стори. Тези ръце, сега скрити зад гърба му, бяха участвали в побоите над нея, превърнали лицето й в подута, съсирена маса. Бе видяла злото в очите му, докато стоварваше юмруците си отгоре й. Бе присъствал в деня, когато съсякоха ездача в Торрелстроммен и също бе размахвал оръжието си с отвращаващо умение. Не си правеше илюзии за омразата и гнева, които се процеждаха във вените му и плановете за бягство, които сто на сто се въртяха в ума му. Компанията трябваше да наблюдава много внимателно този звяр. Пътуването по Западния път в компанията на следовника бе като да влачат снежен леопард за опашката.
Крачейки ден след ден сред безкрайните дървета, станаха свидетели как гората се разбужда за нов живот. Зимата бе отминала, а заедно с нея и периодът на зимен сън, на принудителни лишения. По ливадите край друма елени весело подскачаха или се грижеха за малките си, а следите от множество по-малки животни обсипваха калта. Понякога зърваха за миг по-едри горски обитатели, ала никога за достатъчно дълго, за да определят дали видяното е било мечка, лос или бизон.
Влажният въздух бе пропит с аромата на растеж и плесенясалата, донякъде остра миризма на гниеща дървесина. Папрати разгръщаха нежните си зелени листа край пътя, примесени със златисти туфи невен. Цъфтежът на иргата говореше за по-топла зима. Кучешки дрян и хвойна охотно попиваха изобилната влага. По тези места гората бе съставена от борови и смърчови дървета, а брезата и белият кедър се съревноваваха с трепетликата и елшата за място между гигантите. Ароматът на белия кедър не можеше да бъде сбъркан и членовете на Компанията често поспираха да смачкат лист, за да се насладят на освежителния лъх.
Край тях натрапчивата песен на коприварчето се преплиташе с неспирните яребичи звуци и крясъците на водните птици — ту далеч, ту съвсем близо. Над главите им ято подир ято се завръщаше в гората — спокойно летящите заедно патици, от които се носеше само шумолене на криле; огромни Л-образни ята гъски, крещейки невъобразимо; лебеди прехвърчаха ниско над блатата и шубраците край Фенбек; гарвани вдигаха суматоха по върховете на дърветата, спорейки един с друг с раздиращи слуха грачения, а веднъж зърнаха и огромния призрачен жерав, заглушил за миг с повика си всички други горски звуци.