Една от птиците — някои казват, че била гълъб; други, че била зеленоглава патица — се обърнала и тихо продумала на съседа си:
— Значи все пак имало полза от суровите зими! Когато мощта на Куали не бе тъй силна, хората ни ловяха край езерата и потоците. Сега ни оставиха намира. Може би зимите на Куали могат да бъдат понасяни!
От всички краища зазвучали подобни слова.
— Може би Куали праща тези жестоки зими, за да ни предпази! — рекъл един.
— Ако трябва да избираме между човеците и Куали, то избирам Куали! — казал друг.
— Те ни преграждат и източват! — оплакал се трети.
— Копаят ни и ни изравняват! — изразил недоволство четвърти.
— Ловуват ни и ни убиват без нужда — долетяло поредно оплакване, — сетне захвърлят телата ни. Смърт на човеците!
— Смърт на човеците! — отекнал всеобщ вик.
Виждайки това, човекът се опитал да побегне, ала груби ръце го задържали здраво. Мятал се в хватката им с ужасени очи.
— Уловете го! Прокопайте го! Изсушете го! — крещяла яростната тълпа. Разкъсали бедния човек, разпилели костите му из долината, а Куали бил забравен.
— Много добре, много добре! — избоботил плътен глас зад гърбовете им, заглушил ликуванията им. Събраните се извърнали.
Това бил самият Стиггесбрийн, огромният ледник от Гросберген, който тихо се бил промъкнал да чуе какво се говори на срещата на съзаклятниците срещу Куали, неговия господар.
— Много добре, много добре! — повторил с отекнал надалече глас, който съборил няколко камъка и накарал някои от по-нервните животни да избягат. — Куали ще остане доволен от тази демонстрация на вярност! Неговата омраза към човеците надминава дори вашата! Може би ще се поомилостиви, когато узнае за обичта, която изпитват слугите му!
Съзаклятниците били окуражени от тези новини и се разделили, изпълнени с надежда. Стиггесбрийн ги наблюдавал как се разотиват, доволен от работата си. Знаел, че Куали никога няма да се смили, а самият той, ледникът, хранещ се със сняг и лед, желаел богът да направи зимите дори още по-сурови.
Вечерта Куали дошъл да говори с верния си слуга и Стиггесбрийн му разказал за случилото се. Узнавайки причината за сбора, гневът на Куали бил разпален и дори новините за завършека му не го успокоили. Двамата говорили до късно през нощта, ледният им дъх загърнал равнините с гъста мъгла.
Хората очаквали напразно завръщането на посланика си.
— Какво ли се е случило? — питали се. Накрая решили да изпратят съгледвач, който да узнае за съдбата му.
И той поел през гъстата мъгла, невидим за обитателите на земята. Накрая стигнал до долината на сбора, ала не открил и следа от приятеля си. Тъкмо се канел да си тръгне, когато плътен глас изрекъл:
— Търсиш човека, който дойде на състоялия се тук сбор? Не дири повече; мъртъв е. Ето костите му.
Човекът коленичил край останките на своя събрат и заплакал.
— Кой стори това? — запитал той ледника.
— Обитателите на тази земя. Омразата им към людете не знае граници, те искат да очистят дори и южните земи от вас. Чух ги как планираха да ви нападнат. Искат да ви изтласкат в морето.
Стиггесбрийн се усмихнал, виждайки ефекта от лъжите си.
Човекът благодарил на глетчера за информацията и под прикритието на мрака се върнал при себеподобните си. Вечерта ледникът докладвал на господаря си за успешното развитие на хитростта им.
— Ако имаме късмет, хората ще нападнат обитателите на земите и всички ще се избият едни други — рекъл леденият език. Куали се засмял.
Още на другия ден огромна армия се задала от юг. Редици крачели из полята, дирейки онези, които планирали унищожението им. Новини за това достигнали до ушите на обитателите на земята, които разпратили шпиони.
— Простират се от изток до запад, от планините до морето — докладвали съгледвачите. — Никой не може да се изправи насреща им.
Обитателите побягнали ужасени, тичешком призовавайки божеството си на помощ. Куали побеснял при осъзнаването, че планът му се е провалил и че земята щяла да бъде завладяна от човеците.
Затова великият снежен бог призовал северния вятър, дал му ледени късове от обширните ледни плата и го пратил на юг с изрични заръки. И севернякът жестоко се спуснал над армията, сблъсквайки се с нея на голите полета. Людете от юга се съпротивлявали храбро, ала не били достоен противник на безжалостния северен вихър и замръзнали.
Тогава могъщият Куали се появил сред поклонниците си и изревал:
— Ето северната гора! — и смехът му не спрял да ехти из долини и хълмове в продължение на ден и половина, дордето обитателите трябвало да запушат уши, за да не оглушеят. Когато смехът утихнал, те погледнали към безчислената войска и що да видят — наистина обширна гора била поникнала на мястото на армията, всеки човек бил пуснал корени и прораснал с клони. И обитателите заликували, защото им се струвало, че врагът им е победен.