Ала мощта на бога, макар огромна, не била безгранична и той не съумял да вледени цялата армия. Много от южните редици избегнали северния вятър и се върнали на юг с тъжни новини. Зародила се нова увереност да завладеят северните земи, въпреки затрудненията.
— В крайна сметка, нашите братя ни предлагат защита срещу вихрите на Куали, дърва за строеж и огрев.
И тъй било решено следващата инвазия да бъде прикрита, за да не разбуди гнева на северния бог.
Обитателите на земята изследвали новата гора. Открили, че дърветата им предлагат прикритие и започнали да се множат под защитата на замразената войска. Чувайки за това, Куали щял да излезе от кожата си от гняв и бързо изпратил най-жестокия си зимен вихър срещу гората. Ала тя защитавала новите си обитатели, хора и животни, и Куали не могъл да ги докосне. А и с топлината си започнала да изтръгва земята от хватката на бога. Северният вятър отстъпил, огромното ледно плато започнало да се топи по краищата, настъпил голям топеж.
Побеснелият Куали се щурал из земите си в дирене на някакво оръжие, което да използва срещу гората, ала не открил нищо. Тогава, с примесен в гнева си страх от мощта на людете, той се оттеглил в крепостта си в Мирвидда, където дори хората не могли да достигнат. С оттеглянето си, богът отдръпнал мощта си от Гросберген, за да накаже Стиггесбрийн за проваления план. Оттогава огромният леден език бавно се топи.
Вечерта Компанията се отдаде на лагерни песни, а Перду и Парлевааг демонстрираха няколко танца на фенните край огъня. Когато веселостта затихна успоредно с пламъците, пътниците се отдадоха на сън, като неспирно съпътстващият ги от началото на пътуването им страх бе облекчен от историята на Парлевааг.
Облаците се изтеглиха настрани и звездите се ширнаха на небосклона, преследвани от нарастващата луна. Останалите вече спяха дълбоко, ала потъването в забрава продължаваше да бяга от Индретт, така че тя се изправи и като се уви във вече изсъхналото наметало, отправи се на разходка да прочисти ума си от неприятни мисли.
Останалите тъгуват за загубени или далечни близки и мъката им ще отмине, помисли си с горчивина. Ала моята мъка тепърва започва. Лийт е изгубен, отвлечен от безименен враг, а съпругът ми изчезна по дирите му. Ще ми се да беше останал с мен! Или да ме беше взел със себе си! Сега загубих двама от тримата си обични. Ох, защо, защо, защо се случват подобни неща? Къде изчезнаха щастливите времена? Тя приседна на един камък на известно разстояние от поваленото дърво и огъня и зарони мъчителни сълзи.
Когато дойде на себе си, забеляза мътночервен блясък. Изправяйки се, видя над себе си познатите светлини на Клейтаф Нортр, Северното сияние, да се простират над хоризонта като пулсираща завеса.
— Вие ли сте моят отговор? — запита тя на глас. Естествено, никой не отговори, ала сиянието се усили и покри пейзажа с обнадеждаваща светлина. — Благодаря ви, че дойдохте да ме утешите — рече тя, докато светлините достигаха зенита си и сетне започнаха да тлеят. — Благодаря ви. Никога не сте ме изоставяли.
Тя се върна назад в детството си, когато майка й бе умряла, оставяйки баща й да се грижи за нея. В много нощи от този мрачен и злочест период от живота си се беше покатервала на покрива, отчасти за да избяга от него, отчасти за да наблюдава своя приятел — Северното сияние, който сгряваше уплашеното й сърчице. Сетне баща й я беше пратил във фирейнския кралски двор и тя дълго време не бе виждала звездите, докато нейната собствена звезда бе започнала да се издига високо. Тогава бе истинска дама, сияейки в собствената си красота — ярък, ала студен блясък, който нямаше да огрее никой мъж. Докато един северен горянин не я бе стоплил в собственото си нежно сияние, давано безкористно и без страх. Бе го последвала в затънтено северно селце, изоставяйки спомените от детството си в Раммр, приближавайки се по-близо до Северното сияние.
Ала в онези щастливи години бе спряла да дири неговата светлина, къпейки се първо в съпружески, а впоследствие и в синовния блясък. Дълго време това й бе стигало, но след много години тя се улови да се вглежда на изток и на север, сякаш очаквайки нещо да се случи. Дълбок копнеж се бе разбудил в нея и тя бе осъзнала, че без значение колко добър спътник в живота бе намерила, той не можеше да я ощастливи напълно. За известно време бе погребала неудовлетворението в себе си, затрупвайки го под грижите на живота и изискванията на момента, но сърцето не можеше да бъде заблудено. И накрая Манум бе забелязал недоволството й.