Бе привикнал към спящите си спътници, ала не си спомняше да е чувал преди това ритмично поемане на въздух. Скорошните спомени се завърнаха — за последно си спомням, че водата ме повлече из някакви пещери… Фемандерак беше заседнал… успял си! Теб трябва да чувам! Ала жалко за арфата ти. Не бях чувал подобно нещо.
Изправи се и изтръска пясъка от уайдузките си одежди, сетне опипом се отправи към потока. Не съм пил нищо след онази вода в Адунлок, помисли си, докато се навеждаше над бълбукащия ручей. В нея трябва да е имало нещо.
Канеше се да потопи устни в потока, когато внезапно се дръпна втрещен, спомняйки си отвратителната грамада на дъното на Хелиг Холт. Макар умът му да го уверяваше, че водата най-вероятно е безопасна за пиене, страхът от купището мъртъвци още не го бе напуснал и той не възнамеряваше да пие.
— Къде сме? — промърмори на глас.
Мракът изслуша въпроса му и го повтори многократно, въпрос, сякаш долетял от хиляди недоволни зяпачи. Къде сме? Къде сме? Къде сме? Звукът вцепени Лийт — това Залата на мъртъвците ли е? За един умопобъркващ миг си помисли, че е умрял и очаква присъдата си отвъд стените на времето.
— В долните пещери — долетя отговор недалеч от него. — В безопасност от уайдузите.
— Фемандерак! — възкликна Лийт. — И ти ли си умрял?
— Не, доколкото знам — развеселено отвърна философът, — макар в реката за малко и това да се случи.
— Значи това е друга пещера?
— Трябва да бъде. За момент си помислих, че сме на открито, ала тези светлинки над нас трябва да са някакви насекоми или животни, а не звезди.
Разбира се! Лийт се почувства глупаво, че не бе разпознал сцената над главата си.
— Това са светулки. Увесват светлините си на дълги нишки. Виждал съм ги из хълмовете над Лулеа и в пещери, но никога в такива количества.
Макар да не можеха да се видят, и двамата обърнаха лица нагоре. Гледката бе някак мирна, насекомите търпеливо лееха светлината си в очакване на храна, недокоснати от човешката злина. Уайдузите не можеха да достигнат толкова надълбоко под земята. Тук бяха в безопасност.
— Подземната река ни е отнесла много дълбоко — Фемандерак започна да преценява наличните им възможности. — Няма как да се върнем обратно, не и срещу това течение. Бихме могли да потърсим проходи, изглежда целият хълм е пресечен с такива, обаче може да не ни отведат никъде. Струва ми се, че трябва да поверим съдбата си на течението на реката.
— Ами ако няма изход?
— Тогава ще прекараме последните си дни в изследване.
Мъчителна жажда тормозеше Лийт. Фемандерак дважди бе отпил от потока, ала младежът не можеше да си избие от главата телата в Хелиг Холт. С протегнати в търсене на препятствия ръце крачеха покрай потока. Трябва да сме се отдалечили на повече от миля от вира, водата вече трябва да се е изчистила. Напразно — повдигаше му се при мисълта за пиенето.
Загърбили пещерата с насекомите, поеха по тесен тунел, не по-широк от реката, през който трябваше да поемат, потънали до кръста. Фемандерак говореше неспирно; по някое време Лийт осъзна, че спътникът му използва гласа си, за да определи големината на пещерата, в която се намират. Говореше за родната си земя, която описваше като малък остров, разположен в подножието на висока скала в дълъг, тесен залив. Нарече я Даурия. Не беше от фалтанските страни, поне това си спомняше Лийт от уроците на хауфута.
Фемандерак говореше за заниманията си като философ, как изучавал езици под ръководството на най-ярките умове на сънародниците си, за Фуирфада, Огнепътя. Говореше за своя домини, обичния учител Пириний, който събудил у него дълбока любов към писаното слово и бе научил ученика си да свири на арфа. Описа на Лийт родния си град, където хиляди ежедневно отдавали почит на Най-възвишения, свирейки до късна нощ.
Говореше и за политиката на родината си, описвайки как Даурия останала скрита от останалата част от Фалта, възползвайки се от разположението си на другия край на Дессика, огромната пустиня, страхувайки се да не бъде осквернена от светските фалтанци, престанали да почитат Най-възвишения. Приказваше за трудностите, които този изолационизъм бе довел; за превръщането на навиците в традиции, трансформирали свободите в задължения.
По-скоро разговаряше със себе си, отколкото с Лийт, подреждайки мислите си, сравнявайки видяното из Фалта с начина на живот на своите сънародници, опитвайки се да прецени какво трябва да отхвърли и какво би могъл да пренесе в Даурия.