Хауфутът се изправи да говори. Селяните се поуспокоиха, знаейки, че лидерът им ще им даде преднина в сравнение с останалите празнуващи в севера: виждаха, че самият той потрепва от нетърпение да атакува масата и знаеха, че и тази година речта му ще бъде милостиво кратка.
— Благодаря на всички за присъствието — започна той. — Събрали сме се тук в повратната точка на поредната година, с това пиршество като доказателство за всичко, дадено нам, всичко, за което сме работили. Нека се изправим и изразим признателността си — застъргаха столове и всички се изправиха на крака. — Благодарим — избумтя хауфутът.
— Благодарим — дойде бързо повтореното ехо, сетне още стържене и разместване, последвано от охотното дрънчене на трапезните оръжия и промърморените молби за подаване на определена храна. Хората бяха особено доволни. Дъртият куку Кърр в крайна сметка бе предоставил овнешко, а речта бе най-късата досега.
Селяните пяха, танцуваха, ядоха и пиха през целия следобед и част от вечерта. По това време на годината тъгите биваха забравяни и споровете бързо разрешавани, тъй като прекарването на цял ден в близост до някой враг не допринасяше особено за оценяването на празника. Средозимникът събираше заедно хора, които работеха един до друг всеки ден, както и фермери от хълмовете с ловци от граничещите с гората райони, които виждаха своите познати веднъж годишно. Стари приятелства биваха подновявани, нови биваха сключвани. Под навеса имаше няколко тихи ъгълчета, далеч от миризмата на храна и шума на музикантите. Около тях непрекъснато циркулираха малки групици, които си говореха, смееха се, плануваха, търгуваха или се ухажваха. Бе великолепна, стопляща сърцето гледка: облечени в празничните си дрехи селяни се наслаждаваха на компанията си.
Късно вечерта започна да вали лек снежец. По това време нещата вече бяха позабавили ход, по-голямата част от храната бе изядена и страните на тентата бяха затрупани с тела на подремващи. Готварските огньове бяха угаснали, но топлината на множеството бе достатъчна, за да прогони студа. Музикантите засвириха бавни, сантиментални северни балади и хората започнаха да танцуват в тържествената атмосфера. Все повече и повече се присъединяваха към тях, движейки се в тон с нежните слова на баладистите, които пееха за живота и смъртта на легендарните Първородни.
Наближи полунощ, зенитът на мрака и студа. Хауфутът, сега облечен в церемониална зелена роба, поръбена със злато, направи знак на менестрелите, които оставиха инструментите си. Селяните се струпаха по краищата на шатрата, разбуждайки спящите. Масите бяха преместени, за да се разчисти място в средата. Хауфутът пристъпи напред и вдигна ръце, готов да оповести началото на Пиесата.
За всеобща изненада, дребният стар фермер Кърр си проби път до разчистеното място, прекъсвайки водача, който се канеше да заговори.
— Не забравяме ли нещо? — запита той с тих, ала остър глас.
— Сядай, сядай! — изхриптя хауфутът с почервеняло лице. — Какви ги вършиш?
— Обичаят повелява най-старият мъж да говори преди започването на Пиесата — обяви изпитият фермер над разговорите в тълпата. — Помните, че Алда бе погребан миналата пролет. Сега аз съм най-възрастен и претендирам за правото си да уважа традицията.
Хауфутът понечи да отговори, но трябваше да изчака, докато женски глас, подозрително напомнящ този на Херца, бъде убеден от околните да замлъкне.
— Добре, но не се увличай. Не забравяй, че Пиесата трябва да е приключила в полунощ — водачът се оттегли, изразявайки гнева си с намръщване по посока на възрастния човек.
Старият фермер прочисти гърло, сетне заговори с ясен глас.
— Прекарахме много и добри години тук, в Лулеа. Много време измина, откакто за последно се занимавахме с истински проблеми. Е, имаше онуй момче от Вапнатак, дето палеше огньове в плевните, но най-лошото, което ни се случи, бе Чернозимата преди десет години. Посевите ги бива, времето… е, оцеляваме. Дори доста повече от просто оцеляване, съдейки по това, което виждам днес — той огледа тълпата, предизвиквайки някой да изрази несъгласие.
— Но нещо не е наред — изръмжа Кърр. — Станали сме самодоволни. Меки. Живуркаме си тук, като че бъдещето ни е осигурено, като че никакво зло нивга не ще ни докосне.
Той спря да си поеме дъх и всички ясно чуха рязък глас откъм задните редици:
— К’ви ги дрънка?
— Не зная дали мога да ви кажа какво не е наред с нас — каза искрено старецът. — Но просто помислете за миг. През по-голямата част от последните хиляда години хората са воювали. Мьолкбридж и Уиндрайз нагоре по Западния път са се хванали за гушите от поколения. Непрекъснати набези на фенните из крайбрежните земи на Искелфьорт. Нататък: Ланканга, крехък съюз от десет града, е обявил независимостта си от краля на Фирейнс. На няколкостотин левги от нас бушува война. Хора умират. Жени. Деца. Ала тук всичко е спокойно. Мислите ли, че сегашният мир ще се запази? Помислете си за случилото се преди хилядолетие. Брудуо е просто дума, с която се плашат невръстните деца, но може би един ден светът отново ще бъде заплашен от изток. Как ще бъдем готови за това? Ще ви кажа как. Няма да бъдем. Ще ни свари неподготвени, защото никой не слуша изкуфелите дъртаци, никой не слуша Часовоите. Не си мислете, че Лулеа ще остане недокосната от войната. Войната е лаком звяр, изискващ синовете и дъщерите ви. Виждал съм го. Имам усещането, че ще го видя отново. Сега приключих. Казах, каквото имаше да казвам. Нека стражникът надуе тромпета, когато види вразите да се приближават, иначе кръвта на людете ще тежи на неговата съвест. Не можете да кажете, че не сте били предупредени. Съвестта ми е чиста.