Можеш да го блъснеш, рече глас в него и мисълта му допадна. Ръцете му пламнаха при представата как опира длани в гърба на мъжа, който се напряга, ала вече е прекалено късно. Това би било справедливо; ще допринесе за отслабването на това проклето племе. Пък и се бе чувствал толкова безсилен през безкрайната нощ, сега имаше шанс да си отмъсти.
Стори го! — настоя гласът и Манум направи крачка напред, сетне застина, припомняйки си отвратителната камара на дъното. Не беше ли грамадата достатъчно висока? Ако убия този мъж, колкото и да е виновен, с какво съм по-добър от него? Не, да оставим отмъщението.
Шумно си пое дъх, несъмнено вдигайки достатъчно шум, за да предупреди уайдуза, ала мъжът не се помръдна. Манум обърса нервни ръце в сиво-кафявата си униформа, обърна се и пое към стълбището, стиснал връзката ключове.
Отне му няколко минути да освободи затворниците от най-горното ниво; бяха петнадесетима мъже и три жени в десет килии, всяка от които разполагаше с гледащ към Хелиг Холт прозорец, несъмнено предоставен им с образователни цели. Ала Лийт не беше сред тях.
Това е най-добрият начин да им го върнеш. Ще искат да принесат жертви в чест на бляскавата си победа. Но няма да открият затворници, които да метнат в гнусната си яма. Яростта му се разпали още повече. Как може да сме тъй притеснени за брудуонската заплаха, когато позволяваме подобни неща да се случват в собствените ни земи? Що за низости сквернят градовете ни, селата ни, собствените ни домове — собствените ни сърца? Брудуонците по-важни ли са от собствената ни злина?
Манум потъна в мисли, разкрили безперспективна картина пред него. Отправяме се към Инструър и може би дори стигаме там, понесли много невинни жертви. И с красноречие (или по-скоро подкуп) успяваме да си уредим аудиенция със Съвета. Някой от нас говори тъй убедително, че фалтанските крале вярват в думите ни. Колко вероятно е това? Възможно ли е кралете да загърбят дребните си предразсъдъци и пограничните спорове, за да обединят сили в армия, достатъчно могъща да победи… как се бе изразил гласът от Андратан — „желязна тояга, изляна от стоманата на людете ни, която ще смаже фалтанската тлъстина без капка милост.“ Не можеше да си го представи. Ала най-иронично щеше да бъде, че при победата над брудуонската армия, загубили щяха да се окажат фалтанци — толкова ще сме самодоволни, че не ще обърнем внимание на собственото си зло. Дори няма да го виждаме.
Зад него долетя някакъв шум и той се обърна, тъкмо когато затворниците се нахвърляха отгоре му.
— Не, не! — закрещя Манум, опитвайки се да се бори, обгърнат от тела и ръце, борещи се неефикасно, ала надделяващи с бройката си. За момент бе по-скоро ядосан; след като бе измамил уайдузите, да бъде нападнат от тези, които бе освободил — нямаше логика. Ала тогава главата му бе ударена в мраморния под, зашеметявайки го, сетне още веднъж, по-силно, ударът накарал кръв да потече от носа му. Мяташе се, разкъсвайки дрехи и кожа, неуспешно опитвайки се да се измъкне от сграбчилите го ръце; последва неизбежният удар — лакът, коляно, крак — нямаше значение — хласнал за трети път главата му в камъка.
Хауфутът откри, че проблемът не се състои в това да прекосят буйната река със стръмно корито, макар че най-близкият брод се намираше на около половин миля нагоре по течението. Най-много ги затрудняваше как да преведат тура до другия бряг. Изглежда нямаше алтернатива да потърсят по-широк брод, ала хауфутът се вгледа на юг и не откри процеп сред прострелите се хълмове. Нагоре по течението положението не бе по-различно, защото макар хълмовете да ставаха по-ниски, там имаше полета от лава, през които Уайзънт не можеше да се движи.
— Тръгваме на юг — оповести хауфутът. — Трябва да открием брод.
Започна да дърпа останките от въжения мост, висящи от скалата.
— Колко ще ни забави това? — облеченият в синя роба отшелник се приближи, раздразнение долавящо се в гласа и по лицето му. Бяха се движели с такова добро темпо, наслаждавайки се на предимно хубаво време и на гостоприемството (и прясното месо) на дружелюбните пътници, които бяха срещнали. Уайзънт привличаше доста внимание и славата ги предшестваше, тъй че много от живеещите дълбоко в горите семейства дойдоха да ги видят, удивлявайки се на огромното животно. Отшелникът се бе надявал да достигнат останалите преди Инструър, ала сега това ставаше малко вероятно. И нямаше следа от брудуонците.
— Вероятно ден, може и повече. Южно оттук няма път, поне доколкото мога да видя. Ще трябва да се отправим през гората. Какво ли се е случило с моста?