Появи се цялото въже и отшелникът взе крайчеца му.
— Много мостове биват разрушени от пролетното пълноводие, ала този не е бил сполетян от такава съдба. Виждаш ли? Въжето е било прерязано с нож или меч.
— Брудуонците?
— И аз така предполагам. Опитват се да забавят преследвачите.
— Да се надяваме, че са попаднали в клопката на Компанията, макар че вече наближаваме Виндстроп Хаус. Започвам да се притеснявам; очаквах вече да сме попаднали на някакви белези за съдбата им…
— Чакай! — викна отшелникът. — Погледни тук! Той стоеше край потъмнелите камъни встрани от пътя, покрити с петна, които четири седмици не бяха могли да заличат напълно.
— Кръв. Достатъчно много, за да е фатално — сега хауфутът имаше доказателство за разразило се сражение, ала не беше сигурен, че иска да узнае още. — Но може и да е било животно — додаде със съмнение.
— А ей там — продължи отшелникът — е било извършено изгаряне, вероятно погребална клада; ето костите.
Той отстъпи няколко стъпки.
— Най-добре да не се вглеждаш.
— Не се и налага. Виждаш ли това? — посочи към забития близо до пепелта меч. — Винкулчаните носеха такива остриета. Тук лежи някой от Сторрсенови.
Двамата коленичиха край друма, отдадени на мислите си.
— Значи с Компанията е свършено — гласът на хауфута бе пропит с тъга.
— Грешиш — отвърна отшелникът с насълзени очи, ала усмихнат. — Ако са се сражавали тук с брудуонците, значи е имало и оцелели, които да отдадат почит на убитите. Брудуонците не биха сторили подобно нещо. Следователно Компанията е победила — или поне не е разбита напълно.
И тъй като не ги срещнахме поели обратно, следователно са продължили пътя си към Инструър — отшелникът се развълнува — може би дори повели пленник!
— Да, ако тълкуваме знаците с главите, а не със сърцата си.
— Не, това е истината — в думите на отшелника звучеше увереност.
— Звучиш като Хал! — изсмя се пълничкият мъж. — В селото го наричаме…
Той замлъкна, сетил се за поведението на Хал в пещерата.
— Съжалявам.
— Всичко е наред — отвърна любезно отшелникът. — Размишлявах над думите му. Определено е миропомазан, един ден ще стане пророк. Ала е важно да помниш, че той е още млад, незрял и има още много да учи. Може би ще прекарам известно време с него в Инструър. А по-малкият му брат е съвсем различен. Не го ли усещаш? Ръка е разперена над него, насочвайки живота му, използвайки това пътуване, за да го превърне в нещо остро и точно, могъща стрела в колчана на Най-възвишения.
Гласът му се усили, сякаш говореше не само на един селски хауфут, а пред насъбраните емисари от фалтанския съвет.
— Макар да познавам привилегированите родове на Инструър, никога не съм срещал някой с подобен авторитет, обвил раменете му. Ориста ми е да подготвя някой като него да поеме по пътя на величието, и дори и да не доживея да го видя как постига славата си, пак ще да съм доволен — поспря за миг, сетне високо се изсмя. — Прости ми, приятелю, помисля ли си за това момче, не мога да се сдържа. Най-възвишеният направлява словата ми.
Хауфутът сви огромните си рамене:
— Не мога да кажа, че виждам същото — отвърна. — Той е обикновен селски момчурляк. Може би по-умен от останалите, мислител, самотник. Малко чувствителен, малко крехък. Изобщо не прилича на баща си. Виж, той вече щеше да постигне величие, ако не беше избрал да си живурка спокойно в Северните покрайнини. Манум беше Търговец, уважаван от целия фирейнски кралски двор, ала по някаква несподелена с никого причина се оттегли навръх силите си и дойде в Лулеа. Лийт може и да има потенциал, ала на неговата възраст Манум вече пътуваше по Здрачния път до Сиенан.
— А Лийт пътува към Инструър — напомни му отшелникът.
— Така е! Бях забравил. И аз също съм се отправил натам — на моите години! Това само показва колко абсурден може да бъде животът.
— Сприхав мошеник — рече отшелникът шеговито. — Прикриваш разочарованието и липсата си на вяра с цинизъм. Какво е сторил Най-възвишеният, та те е обидил тъй?
Хауфутът приседна на каменния друм.
— Нищо — отвърна той. — Това е проблемът, той не прави нищо. Повече от всичко бих искал да повярвам в божество, което бди над всички, ала не мога. Някои от моите селяни, напук на всичките ми усилия — както и тези на мнозина други добри мъже и жени — продължават да живеят в страдание и болка. И докато обикалям из селото, си мисля: ако съществува бог, защо си има любимци? Защо не прави нищо за онези, които се нуждаят най-много от него? Не успявам да достигна до отговор и единственото заключение е, че той не съществува. Предпочитам този отговор пред алтернативата, в която той благославя едни и проклина други. Ако такова божество съществуваше, аз щях да бъда негов враг.