Двамата мъже и огромният тур прекараха следобеда в сражения с гъстите храсталаци, дордето най-сетне по здрач откриха път. Не бе нищо повече от животинска пътечка, ала им позволяваше да се придвижват далеч по-бързо. Отшелникът се опитваше да заговори за метафизика, очевидно съзрял предизвикателство в думите на хауфута, ала едрият водител не възнамеряваше да обсъжда повече въпроса. Вместо това той на свой ред се опита да окуражи отшелника да заговори за миналото си в Мерциум — и също претърпя провал. Остатъкът от деня премина в неловко мълчание, опънало крехките ластари на приятелството, които бяха започнали да се простират между двамата.
Залезът ги свари да дирят място за нощувка. Пътеката ги отведе далеч от реката, сред по-стари, по-разредени дървета; по-възрастна гора, незасегната от лавата и калта на заплашителния вулкан на няколко мили зад гърба им. С последните лъчи на слънцето пътниците излязоха на поляна.
— Изглеждаш много по-добре в сравнение с последния път, когато те видях — долетя глас отдясно. Две глави се извъртяха по посока на звука, където замиращата светлина очертаваше силует.
— А ти — доста по-зле — отвърна отшелникът. — Къде си бил и какво си съзрял? Душата ти е белязана.
Лидерът се смя дълго и дълбоко, богат кикот, обгърнал тялото му.
— Както винаги прав — рече той. — Елате, елате и споделете фодрамския огън. Ще чуете песни и истории, които може да облекчат сърцата ви — или да ги натъжат. Има много за разказване.
— Що за храсти растат тук? — запита хауфутът, докато прекосяваха поляната към проблясващия огън в другия й край. — Копия?
— Не, приятелю. Тук растат тъгите на фодрамите и тяхното желание за мъст — и затрудненията на водителя им, който желае мир, а не огън и меч. Ала тази вечер ще чуете историята за Ливадата на копията, тъй като е свързана с част от вашата Компания.
— Те…
— Всичко по реда си. Зная, че жадувате за новини, ала трябва да почетете домакините си и да ни позволите да разказваме по нашия обичай. Жаждата ви ще бъде утолена. Сега елате, имаме печено агънце, заедно с топла бира и студена вода за прокарване — обърна се към останалите край огъня. — Братя, това са двама от членовете на Компанията от запад. Посрещнете ги!
И още веднъж магията на фодрамите започна да се вие край чужденците. Сърдечността, смехът и дружелюбието моментално сгряха новодошлите. А когато пиршеството свърши и настъпи ред на историите, душите им се рееха с певците и разказвачите. Бореха се да запазят равновесие върху внезапно разпукалото се езеро; стискаха здраво бордовете на летящото към Брезоедите кану, заплашващо да се разбие о по-високите от дървета и по-гъсти от гора скали; трепереха от страх пред ужасяващите брудуонци, надвити от смелостта на русокос младеж от планините, готов да жертва живота си заради останалите. Сълзите им се лееха край гората от копия, гледащи към обгорелите останки на любимите си люде; на ръба на бездънна пропаст се приготвяха да посрещнат устрема на побесняла орда, отблъсната с нечовешки усилия под погледа на стооката крепост. Поемаха дъха на гората под звездите, за известно време не съвсем сигурни къде точно се намират, бавно завръщайки се в обогатена от историите реалност, която вече не беше съвсем същата. Историите още се виеха около тях, когато заспаха, фодрами, фирейнчанин и мерциумец, убедени, че макар не всичко да бе наред, все още имаше надежда.
Компанията пренощува в Станлоу, най-голям от всички досегашни градове. Пристигайки късно следобед, пътниците се сляха с многобройните групи търгуващи и отседнаха в удобна странноприемница. На сутринта Кърр похарчи по-голямата част от спечелените от Южния маршрут пари, за да купи два коня — червеникавокафява кобила за жените и жилаво пони за багажа. И двете бяха много далеч от породистите коне, които нуждата го бе принудила да даде на фенните, ала фермерът се чувстваше добре отново да бъде сред тези животни.
Станлоу се намираше в завоя на река Сагон, където Мосбанк (наричана Фенбек от трейканците) вливаше студените си северни струи в снагата на по-бавната, по-топла река. Няколко левги на юг Уитвества внезапно свършваше, отстъпвайки място на обработваеми земи, сетне на ширнали се пасища, редувани с хълмове. Тези земи биваха наричани Северното мъртвило — Шийлдалиан Миур — защото дървета почти не растяха. През лятото там вилнееха горещи ветрове, долетели от Клоувънхил. Тези вихри, наричани от местните Духала, довяваха такава горещина, че много малко от посевите можеха да издържат на последвалата зима и това бе принудило по-голямата част от земята между Станлоу и Ашдаун да бъде изоставена.