— Вече нищо не можем да сторим — каза Търговецът, призовавайки останалите да продължават по пътя, — освен да запомним случилото се и да не позволяваме да се случи и на нас.
Нощ и ден вървяха по пътя, съумявайки да поддържат преднината си. Вода взимаха от потоците, а храна крадяха от случайните ферми. Ала уайдузите неизменно бяха зад тях, с гняв, равен на отчаянието на бегълците. Понякога затворниците успяваха да се отдалечат, а имаше моменти, когато не повече от миля делеше двете групи. На четвъртата или петата утрин — Манум не бе сигурен — Търговецът забеляза две фигури високо на хълм на другия бряг на реката. Наблюдатели, няма съмнение; това ще затрудни бягството ни. И като в отговор на страховете му, двете фигури изчезнаха от ръба, отправили се на изток. А уайдузите неумолимо стопяваха разстоянието между уморените затворници.
На Фемандерак и Лийт им трябваха пет дни да се изкачат по стръмните склонове от пещерите и съответно от земите на уайдузите. Тук те биваха разделени на две от Клоувънчайн, клисурата на река Сагон, виеща се на сто фута под хълмовете, макар на места стръмнини да отсъстваха. Най-трудно бе прекосяването на реката, предприето на втория ден. Трябваше да заобиколят мястото при малък градец край Клоувънтоп, където хората биваха превозвани с лодка през реката, от страх, че бягството им се е разчуло; след целодневен преход успяха да задигнат безнадзорна лодка. Дъното на долината бе осеяно с просеки, малки парченца земя, където фермери воюваха с почвата и ежегодните наводнения. От една подобна ферма двамата задигнаха достатъчно храна, за да им стигне за остатъка от уайдузките земи.
Лийт си нямаше и представа къде са или накъде трябва да се насочат. Единственият му инстинкт бе да се върне към склоновете на вулкана, където несъмнено родителите му все още го чакаха. На Фемандерак това не бе допаднало и философът бе настоял да се отправят към Инструър, където да изчакват останалите — ако вече не са се озовали там. Пък и, продължи той, никой от двамата не знаел пътя към вулкана, а това пътуване включваше бродене из враждебни земи. Много по-лесно бе просто да тръгнат обратно по пътя на Фемандерак.
Рано на петия ден след бягството от Адунлок двамата стояха на върха на хълм, от който се откриваше обширна гледка над Сагон. Видяха две групи хора да бързат из Клоувънчайн, крайречния път, изоставен снощи от Лийт и Фемандерак.
— Преследват ни — рече лулеанчанинът.
— Възможно е — съгласи се стройният мъж. — Със сигурност им пари под петите. Ала защо пътуват разделени на две групи по един и същи път? Защо са се разделили така? Следите ни надали са толкова трудни за откриване.
— Не искам да бъда заловен. Не искам да ме отнесат обратно в онази крепост. По-скоро ще умра тук, на открито.
— А пък аз по-скоро бих продължил да живея, все още има много за гледане. Бързо, да не губим време. Ако искаме да достигнем равнините преди тях, трябва да тичаме.
Остатъкът от утрото представляваше суматоха от несигурни стъпки, профучаващи назад дървета и камънаци, неспирно тропане надолу по склоновете на скалите, по които се бяха изкатерили. Този страж носеше зловещо име: Каирн Деаргх, Планината на мъртвешките кости. На върха някога бяха стояли постове, ала не уайдузки, а на Първородните, имащи за цел да държат под контрол дивите племена. Костите на избитите биваха струпвани в дъното на наблюдателницата, струпвайки свидетелстваща за ужасите на войната грамада. Ала сега и двете бяха потънали в обятията на гората. Лийт и Фемандерак подплашваха птици и животни, впили очи в неравния път под нозете си.
Накрая земята се изравни и постепенно бегът им затихна, първо до подтичване, сетне до нормален ход. На няколко пъти спираха да отпочинат. Ала ужасът на уайдузите все още не бе ги изоставил и още неотпочинали напълно, отново бяха на път, разчитащи на запаси от енергия, за чието съществуване не бяха подозирали. Вървяха през остатъка от деня и до късно през нощта, а рано на следващия ден се озоваха сред обширната тревиста равнина, която бяха съзрели по-рано вчера.
През тази земя нямаше пътища, тъй че поеха през полето, неуверени в точната си посока. Някак бяха се отдалечили по на юг, отколкото бе по вкуса на Фемандерак.
— Има път от Станлоу, по който прекосих две трети от разстоянието до уайдузите — обясни той. — Когато не знаех накъде съм се отправил. Него търся сега.