— Палудиският път — бе казал весело Фемандерак. — Малко безлюден, ала ти сигурно напоследък си се пренаситил на хората. Най-краткият път от Инч Чантър до Инструър, тъй думат, така че ето ни по него.
Философът изглежда не забелязваше неудобствата на Лийт, който от своя страна със сигурност нямаше намерение да му казва. Нуждаеше се от нещо, което да му помага да се гневи на света.
Палудис представляваше мочурлива земя, придобила това си качество чрез северната вода, затворена тук от редица дюни. Влагата и заразите не позволяваха обработването на земите, тъй че трейканците много отдавна бяха вдигнали ръце от тях, дирейки нови земи на запад, избирайки по-малкото зло в лицето на уайдузите вместо комарите. След няколко прекарани по пътя дни Лийт разбра защо — насекомите бяха дори по-голяма напаст от онези на северната пролет. Спомни си нещо, изречено от хауфута — дали беше по време на сегашното им пътешествие?
— В кацата с меда винаги има муха — бе изръмжал той. — Ей затова зная, че няма Най-възвишен: всяка пролет има комари, във всяко поле — камъни. Що за жесток бог би измъчвал хората си, правейки живота им тъй усилен, че да не им остава време да се насладят на света, който той е сътворил за тях?
Тези думи бяха се впили в ума му. Срещу всяка Стела има Друим, срещу всеки Лийт — Хал.
Чудя се как би отвърнал Хал на това? Лийт не искаше да знае, не искаше да слуша чужди поучения. Не искам да бъда променян. Искам да бъда оценен правилно, дори и да остана точно какъвто съм.
С настъпването на лятото цвят замени цъфтежа, както цъфтежът бе заменил калта. Компанията остави Лейврок и Трейка зад гърба си, започвайки бавното изкачване на Ремпарерските планини, границата между западна и централна Фалта. Западният път преля от павиран друм до тясна пътечка, а ордите живеещи край и по него бяха заменени от шепа дръзки люде, борещи се за хляба си с неплодотворните почви из височините. Тук в отминали времена феодали бяха царували над мънички царства, най-голямото от които оставаше в границите на погледа. Бандити бяха превърнали тези гранични земи в руина. Вятърът царствено се разхождаше из изоставени зали, из които надничаха бръшлян и коренаци, бавно разчупвайки каменните плочки, дордето нявга гордо издигалите се замъци сега обрастваха с надгробна трева. Засега нямаше и следа от прословутите рампартски обирджии, които вероятно диреха по-богата плячка по на север.
Докато Кърр правеше последните крачки от изкачването, той се замисли, че само преди няколко месеца това усилие щеше да го остави без дъх. Усещаше как годините се отърсват от него, макар че носените от него отговорности със сигурност щяха да го притиснат, без значение от формата му.
Ала нищо не може да тежи на сърцето, станало свидетел на такава красота, помисли си, когато пътят започна да слиза надолу. Почти директно под тях, на дъното на виещия се път, Инверел се гушеше сред тревисти хълмове. Долина от гори и поля се простираше от дясната им страна чак до морето. Чистият въздух придаваше такава острота на погледа, че Кърр почти можеше да види фермерите из полетата, хората по улиците, излизащия от комините дим. И макар да знаеше, че това бе свойство на планинския въздух, струваше му се, че само да се протегне и би могъл да вземе някоя от къщичките между двата си пръста.
От лявата им страна се разкриваше друг тип красота, отчасти примесена със страх. Там се издигаха Рампартските планини, Укрепленията на Фалта, наричани още Ману Ирион, Човекоядците. По-внушителни от Челюстните планини далече на запад, отстъпващи единствено на Алдраската верига край брудуонската граница. От много време Човекоядците криеха опасности за непредпазливите. Две хиляди години след заселването на Първородните, все още само два пътя прекосяваха въпросните планини: Западният и проходът Бели зъб — последният отвратителен. Между тях се издигаше Небосводната верига, лабиринт от скали и лед, който не можеше да бъде прекосен. Утринното слънце огряваше връх подир връх — могъща армия, крачеща в далечината, напомнила на Кърр за далеч по-смъртоносната войска, която може би вече се събираше пред фалтанските порти. В авангарда на беловърхата армия стоеше Друмската планина, Друим Корри, както я наричаха планинджиите, надвиснала над малкия градец, както Рушителят скоро можеше да надвисне над всяко селище във Фалта. Придружаван от тези мрачни мисли, фермерът бързо поведе останалите надолу, защото от югозапад задуха леден вятър.
Компанията отседна в сносна странноприемница, сварвайки да окупира последните свободни легла. Както винаги се опитаха да не се впускат в приказки, отбягвайки неизбежните въпроси. Нямаше как да скрият факта, че водеха пленник със себе си, а на вгледалите се по-отблизо ставаше ясно, че мъжът бе от друга раса. Версията, която даваха на всеки, достатъчно дързък да запита (а във всеки град все се намираше по един), бе, че в Инструър имало награда за този крадец и че го отвеждали там, за да бъде осъден.