Във всеки град Кърр разпитваше хората, не направи изключение и сега. Други пътници от запад минавали ли са оттук? Русокос младеж на около петнадесет, макар да изглеждал поне две години по-млад, и висок мъж с тъмна коса, на около четиридесет, някой виждал ли ги е? За пълно продължение на традицията и тази вечер никой не беше. Не, нямало такива пътници. При многобройните преимущества на морския транспорт вече малцина поемаха по Западния път. Единствените пътници бяха местните и дръзки трейканци, осмелили се да се отправят към Деювър. Кърр въздъхна и се зачуди, дали не е трябвало да послушат съвета на Фарр и да се качат на кораб в Давана, на седмица път южно от Лейврок край устието на река Лавера. Вече щяхме да сме в Инструър — или най-късно до края на седмицата. Ала така щяхме да пропуснем Лийт и Манум. Ако са още живи…
Загърбили Палудиския път, Лийт и Фемандерак започнаха да се движат много по-бързо. Краката на Лийт бяха покрити с мазоли, прасците го боляха. Спътникът му крачеше неуморно с поглъщаща милите походка; не бе трудно да си представи, че този мъж наистина е обикалял света. Опитът му се оказа безценен. Без пари в чужда земя, не можеха да си позволят да се качат на някой от чакащите на лаванските пристани кораби. Не можеха и да отседнат в странноприемниците, ала Фемандерак умееше да им осигури нощувка върху меката слама в някоя плевня, а понякога дори и връз матрак. Във всеки случай не им липсваше храна. Стройният философ се бе научил да живее от подаяния, често свирейки на арфата си.
Крайбрежният път ги отведе през Тарадейлските равнини, наричани още Ринн на Торридон, и нагоре към гориста долина до малък градец, свит сред стръмни планини. Странноприемницата бе пълна — за пръв път от месеци, казаха им — ала нощта бе топла след цял ден крачене сред ледни вихри, така че двамата се подслониха под един плет на около миля от портите на града.
— Още колко? — запита Лийт, когато се приготвяха за път в розовата зора на мъгливото утро. — Наистина се нуждая от почивка. Забравих какво е да стоиш на едно място.
— Вече сме по-близо до Инструър, отколкото до Инч Чантър. След около две седмици ще прекосим Дългия мост и ще се озовем в безопасност зад яките крепостни стени. Там ще си отпочинеш.
Лийт не отвърна, ала Фемандерак вече бе пуснал в употреба дългите си крака. Поклащайки глава, младежът се протегна и се втурна да догони спътника си.
Деювър бе ниска, гъстонаселена земя. Малка част от тукашната флора бе позната на Лийт. Изглеждаше сякаш за природата не бе останало нищо, хората се бяха втурнали да оползотворят всеки инч земя. Жителите бяха по-богати и обработваха собствени земи, за разлика от Трейка, където по-голямата част от земята бе собственост на неколцина лордове. Наместо късчетата земя из височините на Рампартските планини или разкъсаните от гори и планини ниви, както в земята на Лийт, тук орните земи доминираха. Градовете бяха по-големи и се срещаха по-често, ала хората биваха по-заети и не тъй дружелюбни, така че Фемандерак не успя да събере много милостиня от тях.
— Защото са богати — изръмжа той. — Колкото повече имат, толкова повече го пазят.
— Ако пътувах сам, отдавна да бях умрял от глад — Лийт потри стомаха си. Гладът с нищо не допринасяше за разведряване на лошото му настроение, предизвикано от седмиците бродене.
Фемандерак се изсмя:
— Щяха да ти дадат да работиш в замяна на храната. Естествено, щеше да ти отнеме шест месеца да стигнеш до Инструър.
— Тук не ми харесва.
За Лийт хората в Деювър изглеждаха по-затворени от тези на север. Изгубиха сравнението със собствените му съселяни, дори и с фенните, а за сравнение с фодрамите изобщо не можеше и да става дума. Говореха на общия език само в крайна нужда и бяха в най-добрия случай безразлични към пътниците.
— Тогава остави говоренето на мен, макар да не е сигурно какъв успех ще имам. Не минах оттук, когато се отправях на запад, вместо това решавайки да поема по северните пътища през Асгоуан и Хаурн, влизайки в Трейка през Бели зъб.
— Надявам се Инструър да не изглежда така.
— Не е — отвърна тайнствено Фемандерак. — Много по-различно е.
Накрая, в последната седмица на юни, сред неизпитвани досега от Лийт жега и влажност, достигнаха до нещо, което на пръв поглед изглеждаше да е езеро, върху което имаше мост, изчезнал в далечината.