Измъкнаха се от палатката през странична цепка и се намериха сред лек снежец.
— Палтото ми остана вътре — възкликна Лийт.
— Ще го вземеш утре — каза майка му. — Сега трябва да се приберем.
Качулатата фигура вървеше до Лийт, поставила ръка на рамото му.
— Как се справяше, синко?
— Всичко е наред — отговорът не означаваше нищо, не се бе чувствал добре, но какво друго можеше да каже? Как да обясни на баща си чувства, с който самият Лийт не беше наясно?
Бавно вървяха надолу по могилата и откриха пъртината към главния път. Манум пренебрегна пътеката и ги поведе по пряк път през полетата.
— Не може да използваме пътищата. Не мога да си позволя да бъда видян от други прибиращи се — прошепна той. — Трябва да побързаме.
— Защо да не може да бъдеш видян? Защо трябваше да напускаме шатрата? — запита Лийт, объркан.
— Не искам никой да узнае, че съм се върнал. Вкъщи ще обясня — изпълнен с напрежение, гласът му никога не бе звучал толкова уморено.
Снегът вече валеше малко по-силно. Ароматът му се носеше из въздуха, свежа миризма, не асоциираната с обилен снеговалеж влажнота. Хладната луна стоеше ниско на хоризонта пред тях, пълнотата й прикривана от преминаващи облаци. Слабо отразеният отблясък на снега предоставяше достатъчно светлина, за да може малката група да открива пътя си през полята и ниските каменни огради на селото.
Манум изръмжа, докато се прехвърляше през последната ограда.
— Ти си ранен! — проплака Индретт.
— Ммм. Преди няколко дни. Нищо, което малко почивка не може да излекува. Не че се очертава такава. — Той потри десния си крак зад коляното. — Студът не му се отразява добре. Не осъзнаваш колко е студено тук, докато не напуснеш.
— Тогава ми напомни да попътувам някой ден — отвърна Индретт.
— Почти стигнахме — нежно каза Хал.
Седяха край слабия огън и за известно време се вглеждаха един в друг. Лийт изследваше очертаното, угрижено лице на баща си в проблясващата светлина на пламъците; лицето, липсващо от брезовата фигурка.
Накрая Хал наруши тишината.
— Ще ми позволиш ли да погледна крака ти?
— По-късно — бе отговорът.
— Какво му се случи? — запита Лийт.
— Преследваха ме — Манум въздъхна изтощено. — През по-голямата част от годината бях преследван от място на място във Фалта и Брудуо. Понякога си мислех, че съм се отскубнал, но те винаги се появяваха отново. Преди около седмица скъсиха разстоянието между нас, докато пресичах границата на Фирейнс. Пуснах коня си на брега на Фоннделва, а аз преплувах реката и хвърлих туниката си в нея. Затичах да се скрия между дърветата, но се препънах в заешка дупка и си нараних коляното — изсмя се кратко. — Вероятно това спаси живота ми. Те излязоха от гората точно след падането ми. Видях ги да спорят минута или две, сетне пришпориха конете си и поеха след животното ми.
— Кои бяха тези, които те преследваха? — Индретт запита съпруга си.
Манум въздъхна:
— Трябва да разкажа цялата история. Проблемът е, че не разполагаме с време. Вижте — настойчиво рече умореният мъж, — трябва да се махнем оттук. Това място вече не е безопасно. Вероятно отсега нататък около мен изобщо няма да е безопасно.
— Да се махнем? — чу се хор от гласове.
— Да. Няма да спрат да ме търсят и със сигурност ще ме открият, ако остана тук. Всъщност те вероятно вече знаят къде приблизително живея, но ще им отнеме известно време да догонят коня ми. Поне няколко дни би трябвало да съм в безопасност.
— Да напуснем Лулеа? — запита тихо жена му.
— Може би дори Фирейнс. Може да успеем да се установим в Уиндрайз или в някое от селцата далеч на север, но ми се струва, че най-спокойни бихме били в страна като Плоня или дори Трейка.
На Лийт му се зави свят. Да се махнат? Умът му все още се рееше из голямата шатра във Фалтуейт Енд, наслаждавайки се на комплиментите на тълпата, наблюдавайки как Стела арогантно обхожда семейство подир семейство, а майка й Херца сияе на заден план. Да напуснат Лулеа? Не можеше да напусне. Не и когато хората най-сетне бяха започнали да му обръщат внимание.
— Търговците винаги поемат на път — казваше баща му. — Просто съм решил този път да взема и семейството си. В крайна сметка, нямало ме е близо две години.
— Никога няма да разберат такова бързо напускане — отвърна Индретт. — Ще се разчуе из окръга. Ако преследвачите ти те последват тук, със сигурност ще намерят стотина, готови да ги напътстват водачи.
— Няма време да се сбогуваме със селото. Дори мисля, че би било опасно, ако селяните знаеха. Би било опасно така или иначе за всеки, останал тук, но за това нищо не мога да сторя. Вероятно можеш да си вземеш сбогом с неколцина доверени приятели — такива, за които си убедена, че ще си държат устите затворени поне за малко; докато аз ви чакам на Северния път. Разчуването на историята е неизбежно, но по това време ще сме се отдалечили значително. Няма да ни открият.