Докато се въртеше на границата на съня, случките от този най-кратък ден в годината се заизнизваха пред очите му като средозимен парад. Отиването до Фалтуейт Енд, пеенето, яденето, танците, речите, Пиесата, Кърр, Стела; изпълнен с дълги часове ден, които вече се сливаха в мъгливи, полуоформени спомени из завихрилото се съзнание на Лийт. Но докато преживяваше отново деня, в спомените неизменно присъстваше висока, закачулена фигура: вървеше с него по заснежения път в меката предутринна светлина; шегуваше се с хауфута над претрупаната маса; ръкопляскаше гордо, докато синът му побеждаваше черномаския Снаер и освобождаваше земята от хватката на врага. Само дето този път врагът не бе Зимата, а брудуонски воин, облечен в сиво, яхнал кон и размахващ лъскаво стоманено острие. И Лийт бягаше, бягаше, бягаше, с блъскащия го по гърба виещ вятър и стария фермер пред себе си, крещящ окуражително, докато семейството му следваше подире. Пред тях, на облян в лунни лъчи хълм в далечината, се издигаше огромна крепост. Вятърът го сграбчи и го понесе към нея, а той бе безпомощен в хватката му.
Лийт се сепна и се събуди, облян в пот. Дочу приглушено тропане. Напрежението му спадна, когато осъзна, че сигурно Хал все още щъка наоколо. Тропането спря. Докато се унасяше, си представи как Хал отива към спалнята. Не, не беше Хал: тихото тропане на ботушите бе равномерно. Погледна към другото легло, то бе заето. Значи не Хал, а майка им. Или може би дори баща им! За пръв път сърцето му бе развълнувано от неочакваното бащино завръщане. Напускането на Лулеа не беше от значение, стига никога вече да не се отделяше от баща си.
Още стъпки прекъснаха мислите му. Повече от един чифт крака тропаха с отмерен ритъм по кухненския под. Лийт започна да се обезпокоява.
Баща му също накуцваше. Тогава кой…?
Застина неподвижно и напрегна слуха си до край. Сетне, в миг на ужас, шум гръмна някъде от другата страна на спалнята — трясъци, удари, крясъци и пищене. За момент той замръзна, след което скочи от кревата и се хвърли към вратата. Хал я достигна преди него и я отвори рязко.
Мрачни фигури се бореха в стаята. Лийт чу майка им да крещи името на баща им и се хвърли по посока на шума. Странни гласове лаеха един на друг. Отново чу майчиния глас, този път зад себе си. Черна фигура се изпречи на пътя му и той се метна към нея, само за да бъде запратен към стената. Разтърсен, той се помъчи да се изправи на крака.
Цареше объркване и шум, сетне светлина обля вътрешността на дома. За частица от секундата Лийт видя Хал с пламтяща факла да се изправя срещу смугла фигура, докато друг странен мъж се бореше яростно с баща им на пода. Пребледнялата майка биваше извличана навън от трета фигура, притиснала обвитата си в ръкавица ръка върху устата й.
Докато младежът гледаше ужасен, вътре нахлу четвърти мъж, въоръжен с тояга. Лийт нададе предупредителен вик, но преди Хал да реагира, тоягата помете краката му — тяло и факла се стовариха на пода. Тоягата изсвистя повторно и баща им се отпусна в ръцете на противника си. Започнаха да го извличат навън.
— Не! — изрева Лийт и се изстреля към нападателите. Почти презрително, един от тях изтегли от ножницата закривен меч и удари младежа по челото. Сякаш къщата се срути към Лийт, чиито очи се подбелиха и той се стовари на пода до брат си. Фигурата изръмжа доволно, сетне взе димящата факла и небрежно подпали сламения покрив. Навън той се присъедини към спътниците си, които умело яхнаха конете си и се отдалечиха със заловените.
Слабият морски вятър побутна предната врата на къщата, отмествайки я леко на счупените панти. Навя лек снежец няколко фута навътре в кухнята и поразроши косата на лежащото на пода кървящо момче. Прошумоля необезпокояван из цялата къща, разхождайки се покрай разбити мебели и разхвърляни принадлежности. И нежно погали червените пламъчета, които бавно, ала лакомо се разпростираха из сламата и надолу по стените.
Глава 4
Фермерът
Утринното слънце засия ярко и ясно, наглеждайки пакостливия северен вятър. Той ласкаво галеше прясно навалелия сняг, разтракваше клоните на високите тополи и надипляше черните туники на скърбящите, насъбрали се около двата зейнали гроба. Около им се виеха великолепието и горчилката на живота: главозамайващата птича песен, наглият слънчев блясък връз бързия поток, хладният вятър върху унилите лица, острата миризма на прясно разровена земя; соленият привкус на тъга и смърт на подобно утро изпълваше сърцата на насъбралите се край гробовете. Хауфутът говори бавно и сдържано, напомняйки на селото за несигурността на живота и силата на земята, в която един ден всички щяха да се завърнат. Последва кратко мълчание, сетне четирима младежи пристъпиха. Един след друг положиха двата ковчега, взеха лопати и закопаха приятелите си под погледите на селяните.