На следващото утро Лийт се надигна с изгрева на слънцето. Събуждането го сепна, забравяйки за момент как се е озовал в тази непозната стая. Разсеяно прокара пръсти по чаршафите: бяха изработени от някаква мека, лъскава тъкан, различна от грубия памук от вкъщи. От лявата му страна, поставена на трикрака подложка, се мъдреше купа с димяща вода, без съмнение предназначена за измиването му. Дали родителите му разполагаха с такива удобства? Незабавно го жилна вина: защо бе прекарал нощта в себичен комфорт, вместо да язди из мрака и да ги търси? Умът му го обяви за глупав. Та нали не той бе водач на експедицията; да спрат тук не бе негово решение. Но без значение колко силно напрягаше ума си, чувството на вина не искаше да си отиде.
Младежът отми останките от съня и се подсуши, сетне бързо облече вчерашните си дрехи. Стаята бе огромна, гладкият дъсчен под отчасти бе покрит от украсен с пискюли килим. В един от ъглите се издигаше огромен скрин, може би десет фута висок, ала не му достигаше един фут, за да се опре в тавана. Леглото, поставката за легена и скринът представляваха единствената мебелировка в стаята; но създалото се впечатление бе не такова на бедност, а на аскетично богатство. Лийт смръщи чело. Вероятно бе начинът, по който мебелите бяха подредени, а може би демонстрираното внимание към детайла в орнаментите по краката на подложката за легена и багрите по вратата на скрина. Никога не бе виждал подобни мебели. Кой щеше да губи толкова време за спална мебелировка? И след като го бе сторил, защо я бе оставил в очевидно резервна стая? Спалнята отвеждаше в дълъг, тесен коридор. По протежението му Лийт видя отдясно шест подобни на неговата врати, всичките затворени, а отляво имаше порта, която, ако се съдеше по процеждащата се под нея светлина, отвеждаше навън. Без да знае защо, той тихо затвори вратата зад гърба си, промъкна се по коридора към външната врата, отвори я и пристъпи в утринната светлина.
Малка зелена морава, изцяло разчистена от снега, бе разсечена от тясна каменна пътека, отвеждаща към върха на хълма. Станал жертва на желанието си да се изкачва по високи места, Лийт пое по пътя. Докато се катереше, дърветата отстъпиха на ниски кипариси, на свой ред заменени от камънаци. Върхът на Вълшебната планина.
И изглеждаше точно както винаги си го бе представял. Светът се простираше пред него като набръчкана покривка в края на пикник; кърпеж от равнини и низини; ярко изсечени от утринните слънчеви лъчи хълмове; тъмни гори, обгърнали стръмните склонове. Отляво — на запад — лежеше Лулеа, по-малка, но дори по-ясно видима в сравнение с гледките от Суил Даун и Брийм Хил. Непосредствено под него гората се разстилаше към Долината, сливайки се с подредените поля току преди селото му. Там стоеше Лулеа, с дребни, но ясно откроими в ледения въздух къщици. От това разстояние хората не можеха да бъдат видени, но вероятно вече се заемаха с дневната си работа, несъмнено забравили за смъртта на Лийт и брат му, последната глава от нещастната фамилия на Манум.
Завъртя се отново — на югозапад — към Суил Даун. В ума си отброяваше ориентирите: фермата Стиббоурн, фермата Милфорд, сетне хълмовете отстъпваха пред долината Бруксайд. Бруксайд, домът на Ланка, победеното от него в Пиесата момче. Дали е дошъл на погребението ми? Право на юг гледката бе закрита от Гарисън Хил, обсипан с пооредяващи гори, подобно на мъж на средна възраст, който още не желае да се примири с плешивостта си. Отново наляво — сега извръщайки се към изток — лежеше заплетеният лабиринт на варовиците, отделящи крайбрежните земи от Лоутуейтските мочурища, огромното тресавище встрани от река Мьолк. Мъгла се виеше като неясен дим над нагънатите долини. Той изреди фермите по възвишенията: Лайм Флатс, Лаймдейл, Уайт Форкс, Подгорна, Мидуайз. Сетне, почти право на изток, трябваше да лежи Вапнатак, но бе закрит от издатина: разочарование. Високите стени и огромните порти на най-големия град в Северните покрайнини щяха да изглеждат внушително от такава височина. Нямаше значение: на североизток лежеше горната долина на Малки Мелг, виеща се из тесните си райони в компанията на Западния път. Някой несъмнено бе станал рано, за което свидетелстваше мързеливо виещ се дим. Сигурно някой фермер бе запалил пречещите на оранта дънери. Издатъкът Уоч се намираше на север, закрит с гъсти гори, прикрили Грийнуудската падина и странните варовикови образувания по ръба на Великите северни гори. Те бяха там, на очертания в черно хоризонт, огромна тъмна армия, маршируваща през погледа му. Завъртайки се отново на запад, Лулеа се върна пред очите му. Фермите Спиндълууд, Блаксод, Фалтуейт Енд, Поплър Али, всички опрени на Брийм Хил, който отделяше долината от морето.