След като бе огледал изцяло разкрилата се пред него панорама, той повдигна очи към далечните места, които бе отбягвал, вероятно без да осъзнава. На запад — морето, на изток — склоновете. Чертите, които оформяха Северните покрайнини. Морето, на около пет левги разстояние, простряло се в неизмерима далечина, блестящо на утринното слънце, примамливо, заблуждаващо. Хората от Северните покрайнини не бяха мореплаватели и рядко се отдалечаваха от брега. За тях морето бе неизвестно и плашещо, нещо, с което не бива да се замесват. Към страха им се прибавяше и легендата за Астора, Потъналият град. Говореше се, че нейде край брега, може би дори срещу устието на Лаймския поток, лежат руините на великия град, построен от Първородните. Историята разказваше за разположен върху хълмовете град, високо над морето, най-западното голямо поселище на Първородните; как скалите постепенно се снижавали; за поредица разразили се бури, всяка по-силна от предишната; и за финална катаклизмична нощ, когато хълмовете се сринали и градът потънал в морето. „Точно до плажа Варец“ бяха му казвали рибарите, кимайки усилено; но всяко рибарско селце по крайбрежието на северен Фирейнс претендираше това да се е случило край тях. „Да, обаче останалите си нямат Западен път, който да свършва точно по бреговете им. Туй трябва да значи нещо.“ Това също бе вярно.
Други морски легенди, вероятно не по-малко чудати, разказваха за жестока раса, живееща на ледени късове далеч на север, плячкосвали Северните покрайнини преди векове, принуждавайки фермерите да търсят прикритие в мрачните северни гори; а история за огромен морски дракон се носеше край устието на река Мьолк. Това поне можеше да е вярно. Лийт бе срещнал във Вапнатак старец, който твърдеше, че видял пипало с дължина петдесет фута.
Но очите му най-сетне се завъртяха на изток, към Склоновете, планинската верига, отделяща обитаемите крайбрежни земи от дивата вътрешност. Назъбени планини, сияещи на слънцето, отделени с ниски облаци от предпланинските върхове. Склоновете на свой ред предхождаха Челюстните планини — гръбнакът на Фирейнс.
Неопределено време той стоя вцепенен на мястото си, гледайки на изток, без да вижда. Някъде там, живи или мъртви в заснежената далечина, се намираха родителите му. Западният път се насочваше към Склоновете, пътуването им щеше да последва примера му.
Хал, който бе станал по-рано, докуца нагоре по пътеката, за да извика брат си за закуска. Тя се оказа разкошна, съставена от палачинки и сироп, поднесени от прислужница. Докато братята се хранеха, Кърр и хауфутът се появиха от съседната стая, отведени до масата от един от най-необичайните хора, които Лийт някога бе виждал.
Кроптър беше висок дори и за северняк, висок въпреки прегърбването: мъжете и жените от Севера бяха считани за над средната височина във Фирейнс, но дори Кърр, един от най-високите мъже в Долината, беше с глава по-нисък от този странен човек. Висок и със солидно телосложение, но това само по себе си не го правеше да изглежда чудновато. Беше лицето, главата му: Лийт не можеше да откъсне очи от него. Имаше дълго, тясно лице, по което личаха годините, макар и не възрастен колкото Кърр, с широки мустаци и гъсти, тъмни вежди — иначе бе напълно плешив. Където бе била косата му, сега лъскава кожа отразяваше утринната светлина. Като цяло излъчваше впечатление за огромна физическа сила, въпреки възрастта си, напомняйки на Лийт за борците, които бе видял миналото лято, когато циркова трупа бе минала през Вапнатак. Или може би, с тези остри очи под надвисналите вежди, приличаше по-скоро на огромна хищна птица. Ако наистина е един от Часовоите, помисли си Лийт, поне на вид го докарва.
— Момичето е грешка — изръмжа Кроптър с груб провинциален глас, докато тримата мъже се настаняваха на масата. — Признай си, глупав фермер такъв, паникьосал си се.
Очите на фермера проблеснаха в отговор, но той си замълча. Моментално Кроптър се издигна в ума на Лийт. Който можеше да си позволи да говори така на Кърр безнаказано, наистина бе силен човек.