Няколко минути по-късно Компанията излезе изпод боровете и елите на Великите северни гори. Пред тях се простираше тясната долина на Малки Мелг, а отдясно се издигаше Вапнатак. Туфи подгизнала трева на места пробиваха снежната покривка, която от своя страна изглежда се бе поразтопила през нощта, топъл южен вятър бе докарал по-хубаво време. В делящата ги от Северния път миля се виждаха заграждения, обикновено запълнени с овце, но празни по това време на годината. Отвъд пътя, скрита зад шубрак, се извиваше река Малки Мелг. Следваха поредица ниски, залесени варовикови хълмове, протегнали се към хоризонта.
Кърр погледна към слънцето, вдигнало се високо над хълмовете и обливащо обградения с крепостни стени град.
— Трябва да побързаме, преди пътят да е станал прекалено оживен — заяви той.
Пътниците поеха покрай ниска прещипова ограда, тихо галопираха през леко наклонените заграждения, като внимаваха където е възможно да оставят препятствия между себе си и града. Достигнаха пътя и бързо го прекосиха, очевидно останали незабелязани. На отсрещната му страна откриха дупка във високия плет и покрай дъбове и върби се отправиха надолу към реката.
— Водата ще е ледена — провикна се фермерът през рамо. — Не си губете времето с реката!
Кърр пришпори неохотния си кон през тесния, каменист поток, Стела се беше прилепила като репей за гърба му. По средата на пътя спря, за да позволи на другите да го достигнат. Докато чакаше, започна да преценява ездитните им умения. Едрият хауфут се справяше сносно с юздите, но очевидно от него нямаше да излезе ловък ездач. Хал проявяваше изненадваща опитност в насочването на коня си, въпреки тромавата си лява страна и бремето на притискащия се към гърба му брат. Поклащайки глава, фермерът се опита да не мисли как тези хора щяха да се справят с предстоящото им пътешествие.
Ниски, мъгливи облаци се заспускаха от юг, от морето се носеше влажност. Малката компания пое по крайбрежието на другия бряг, сетне бързо пресече откритите поля. Отдясно, Западният път лъкатушеше към тях, извивайки се първо на север, сетне на юг, появявайки се от Шлюза на Вапнатак. Кърр ги поведе леко на север, за да не бъдат видени от пътя, макар че малцина изглежда бродеха в зимното утро.
Сто фута внимателно изкачване и конете се озоваха на върха на ред начупени хребети. Без да спират, моментално се спуснаха в долината Уайт Форкс, загърбвайки Малки Мелг и познатия им свят.
По средата на утрото конят на брудуонския водач бе окуцял, клатушкайки се болезнено по пътя. Въпреки очевидното бързане, нападателите слязоха от седлата и се събраха около животното, грижа обагрила лицата и гласовете им. Докато вниманието им бе ангажирано, Манум се обърна и започна да се извърта, не обръщайки внимание на болката, докато не зърна Индретт, метната по подобен начин на друг кон. Тя гледаше към него! Усмихна се! Добре е! Е, не съвсем, помисли си, докато оглеждаше раните й. Ще бъде добре, като се измъкнем. Но разменените погледи оказаха върху тялото му ефект, който не бе по силите на никое лекарство.
След няколко минути объркан разговор, онези отново се качиха на седлата, за да спрат отново само час по-късно, този път в горичка дървета близо до река, голяма река, доколкото Манум можеше да прецени. Чуваше я да изтича някъде отдясно, скрита от погледа му. Трябва да е Мьолк, помисли си той. Наоколо няма друга толкова голяма река. Но вече яздим толкова дни… как е възможно това да е Мьолк? Освен ако… освен ако не се намираме на Западния път! Започна да съединява фрагментите, които бе видял след Средозимника: каменист път, огъващи се треви, борови дървета, голяма река. Трябва да е Западният път. Но защо? Ако ни отвеждат отново на изток към Брудуо, защо поемат по този път посред зима? Мисленето все още предизвикваше болки в главата му.
Когато и второто кратко прекъсване приключи, ездачите поеха отново.
Челното животно навлезе във водата, сетне се препъна, кракът му сривайки се под тежестта му. Манум чу вик и плясък, когато ездачът падна в каменистата река. Последва хаос от звуци: кон цвилеше в очевидна беда, ядосани гласове крещяха, още плясъци и проклятия от посоката на реката. След това шумът престана и за няколко минути гласовете засъскаха в оживена дискусия. Най-накрая бе постигнато някакво споразумение и жребецът, на който Манум яздеше против волята си, бе доведен до реката; животното бе подплашено от страдащия кон, легнал на една страна с извит под невъзможен ъгъл десен преден крак. За миг Търговецът изпита угризения, но това чувство бързо се разнесе при спомена за ужасите във Фавония и причиненото на Индретт. Боят. Огънят. Писъците. Миризмата на смърт. Никога нямаше да забрави видяното; щеше да стори всичко по силите си, за да спести на други — и на себе си — подобна съдба. Тихо прокле брудуонците за всичко, извършено от тях и благослови камъчето и името на Кауин Ловеца.