На заден план двама ездачи затропаха по дървен мост. Чувайки това, Манум си позволи доволна въздишка, докато последната част от пъзела се наместваше. Късметът започва да ми се усмихва. Врагът бе задържан, а този звук ми казва къде точно се намираме.
Петимата пътници, с Кърр начело, прекараха остатъка от деня лъкатушейки нагоре и надолу покрай възвишения, пресекли пътя им под прав ъгъл. Движейки се не по-бързо от обикновено ходене, държаха Западния път от дясната си страна. Точно преди вечеря заваля дъжд, постоянен ръмеж от морето.
Най-накрая заобиколиха последния хребет и се изправиха пред обширно поле, затънало в мъгливия полумрак на здрачината. От дясната им страна, Лоутуейтските мочурища се простираха на юг към хоризонта. На стотици футове под тях Западният път се виеше около основата на хълма, излегнал се през северния край на мочурливите земи. В мрачната далечина, голяма река се виеше мързеливо през блатистата местност — Мьолкелва, или Млечната река, както я наричаха чужденците, извираща далеч от Челюстните планини и изминаваща стотици левги, преди да се влее в морето, напоявайки голяма част от северен Фирейнс. Лийт бе слушал много за тази река, особено от варецките рибари, но никога досега не я бе виждал. Очите му следваха пътя на реката по течението, през широката долина към сивия хоризонт. В определена точка в замъглената от дъжда далечина, Западният път сякаш се сливаше с реката.
— Утре трябва да рискуваме с пътя — заяви Кърр, обръщайки се към спътниците си. — Трябва да започнем да набираме скорост, а шансовете някой да ни разпознае тук са малки. Днешното пътуване бе бавно по принуда. Исках да дам на конете време да свикнат с ездачите си, преди да ги изпитаме в нещо повече от ходене и се притеснявах, че може да ги изтощим, ако ги пресилваме из коварните варовикови възвишения. Но сега брудуонците вероятно разполагат с четири дни преднина. Ще отпочинем тук за през нощта, сетне ще потеглим!
Лийт с благодарност се смъкна от коня. Подобно на повечето деца от Долината бе яздил из селото Салопа — животното, заделено от селския съвет за децата. Но цял ден, прекаран на седлото, бе съвсем друга работа. Мускулите на ръцете и краката го боляха ужасно и се чувстваше щастлив, че гърбът му е вдървен. Никога не би повярвал, че простото седене върху кон може да бъде толкова изтощително. Ала колкото и да бе изранен, състоянието му бе далеч по добро от това на хауфута, който лежеше на земята, треперещ от болките в гърба. Лийт и Хал се редуваха да го разтриват, опитвайки се да облекчат страданията му.
Всеки от Компанията отпи вода от манерката и хапна малко хляб и мед. Докато ядяха, дъждът понамаля, сетне спря съвсем. Воалът бе повдигнат и Склоновете можеха да бъдат видени да се простират на хоризонта, заснежените им върхове проблясващи на чезнещото слънце към Западния път. Зад стръмнините им, Лийт знаеше, лежаха Брейданската пустош и вероятният път към Компанията.
На следната утрин внимателно подбраха пътя по нанадолнището към Западния път. Конете трополяха по празния път, доволни да са далеч от влажните полета. Старият фермер придърпа вълнената шапка под ушите си, обърна яката на палтото си и прикани с жест останалите да последват примера му. Сетне извъртя коня си и пришпорвайки го, се понесе бързо по пътя. За миг останалите не реагираха — с изключение на хауфута, който изпъшка, докато забиваше кокалчета в кръста си, в опит да облекчи агонията — сетне също се втурна напред. Следобед вятърът задуха от север и смете мъглите настрана, разкрил бледосиньо небе, прорязано от перести облаци. Севернякът продължи да вее откъм гористите Ноянски хълмове, разположени отляво, прониквайки през дрехите им и вледенявайки ръцете и лицата. Пътят представляваше утъпкан камък и чакъл, разсичайки направо тресавищата. Изглежда бе значително инженерно постижение, предвидено да поддържа редовен и натоварен трафик, но с изключение на мяркащите се тук-таме каменна ограда или вход на ферма, други признаци за обитаемост отсъстваха. Макар да бяха близо до Вапнатак, човечеството изглежда бе погълнато от дивотата на природата.