Ала, макар и див, за бродещите люде от севера пейзажът далеч не бе празен. Минаването им развълнува мнозина създания и Лийт с възхищение разглеждаше ятото бели яребици, вдигнало се из дъбравата от лявата им страна. Макар да не се виждаха други животни, с изключение на виещите се вдясно чайки, тресавищата гъмжаха от живот. Полски мишки, невестулки, белки и красивата норка, рижави и бели лисици; всички те щяха да вършат обичайните си дейности, без да обръщат внимание на шепа поели по пътя човеци.
В късния следобед почвата бе станала осезаемо по-влажна, а фермерски порти вече не обграждаха Западния път. Издигнат на каменистия си пласт, пътят разделяше безкрайно на вид тръстиково море, все още изпънат право напред, твърде целеустремен, за да бъде сметнат за натурален феномен. Спряха, за да може Кърр да размени мястото си със Стела, а Хал — с Лийт. Качвайки се отново на седлото, последният се заслуша във вятъра сред тръстиките. Някъде отляво се носеше жаловитата песен на птица. Сетне отново бяха на път, вятърът виеше в ушите му и усещанията му избледняха, оставяйки единствено болката в кръста и задните части.
Светът бе потънал в здрач по времето, когато пътниците спряха да вечерят. Блатата все така се простираха от двете страни на Западния път, макар хълмовете отляво, почти изчезнали по-рано през деня, отново да се бяха приближили.
— Тази нощ ще продължим да пътуваме — каза им фермерът, — и ще се възползваме от луната. От много време не съм яздил толкова надалеч и разстоянията са трудни за преценяване в подобна безлична земя, но по мои изчисления ни остават още около десет мили, преди да оставим мочурищата зад гърба си и да можем да напуснем пътя в търсене на място за нощувка. Не можем да останем да спим на пътя, нощните ветрове ще ни смразят. Също така трябва да вървим по-бавно. Не искам да излагаме конете на риск, имаха тежък ден.
През следващите четири часа изтощената Компания водеше конете си за юздите. Сумракът бавно отстъпи на нощта и за около час бе доста мрачно, единствената светлина идваше от звездите. Сетне луната се издигна над тръстиките от дясната им страна и отново можеха да виждат. Нищо не се бе променило; пътят, прав като конец, все така разсичаше далечината. Клепачите на Лийт натежаваха и той трябваше да се бори, за да остане буден. След известно време забеляза сенчестата земя бавно да се издига от двете страни на пътя, а блатните треви да проредяват. Сетне за свое облекчение чу гласа на Кърр:
— Ей там вляво, в сянката на онези дървета. Там ще пренощуваме.
Компанията сви от пътя сред малък боров гъсталак, слезе от конете и ги привърза за стволовете на високите дървета. Висящите почти до земята клони щяха да предложат достатъчна закрила от вятъра. Един по един петимата членове на Компанията се увиха с одеяла и потънаха в сън.
Като че да помогнат на Компанията да напредне възможно най-много, следващите два дни се отличаваха с великолепно време, безветрени и хладни, топлината на следобедното слънце стопи и последните остатъци от снега покрай пътя. Трите коня бяха яздени непрекъснато през третия ден и водени за поводите през осветените от луната часове. Третата нощ ги свари да нощуват под друга група дървета на не повече от миля от Тролдейлския път, сред която имаше странно У-образно дърво. Така Компанията достигна Алваспан, последен мост над Мьолкелва, по здрач на четвъртия ден след потеглянето от Уоч Хил.
Мостът не бе нищо повече от широки дъски върху дървени стълбове, но бе единственият начин да се премине реката от извора й насам. Огромната маса бавнотечаща вода можеше да бъде безопасно прекосена и с лодка при Уиндрайз, на два дни път оттук, макар на няколко места между Алваспан и Уиндрайз също да бе възможно прекосяване при маловодие. Хауфутът нададе кратък радостен вик, докато се отправяха към моста, защото отвъд него проблясваха светлините на Мьолкбридж — и миражите на пиво и удобна нощувка. Компанията затрополи по моста в края на дългия, уморителен ден.
На другия му край ги чакаше мъж, протегнал тояга пред гърдите си. Той изкрещя нещо, което Лийт не може да разбере и с жест им заповяда да слязат от конете. Докато останалите от Компанията правеха това, Кърр остана върху седлото.
— Какъв е проблемът? — грубо запита старият фермер.
Мъжът свали тоягата си, сетне изтегли блестящ меч.
— Ако обичаш, господине — каза той любезно, но твърдо, — слез от коня.
— Откога на людете от Северните покрайнини е забранено да пресичат Алваспан? — поинтересува се Кърр.
При споменаването на покрайнините мъжът видимо се отпусна.