— Слез и ще обясним.
Докато Кърр се смъкваше от седлото, видя още мъже в сенките, въоръжени с брадви, ножове и тояги. Той протегна ръце с обърнати нагоре длани, фирейнският знак за добра воля.
— Защо препречвате пътя ни? Не ви мислим злото!
— Накъде сте се отправили?
— Отиваме към Уиндрайз — внимателно отговори Кърр. — Сред нас е хауфутът на Лулеа, който отвежда племенницата си при роднини. Останалите от Компанията ни искат да видят с очите си красотата на долината Торрелстроммен, за която много сме слушали.
Полуудавен смях долетя от сенките. Очевидно хауфутът на Лулеа бе известен в Мьолкбридж.
— Долината Торрелстроммен наистина е красива, ала сте избрали погрешно време от годината, за да я видите — мъжът прибра меча в ножницата, но все така запречваше пътя им. — Тази долина е есенно чудо, но сега е сключена под зимните снегове. — Той подозрително изгледа Компанията. — Сега не му е времето за пътуване по Западния път!
Ситуацията започваше да излиза извън контрол.
— Съгласни сме! — отвърна Кърр, опитвайки се да звучи искрен. — Но чухме, че вуйчото на хауфута е много болен, вероятно на смъртен одър, и не можем да чакаме до пролетта. Яздихме усилено през последните четири дни и ще продължим така до Уиндрайз, ако ни бъде позволено да преминем моста!
— Почакайте малко! — заповяда мъжът, сетне се оттегли да говори с останалите мъже в сенките. Няколко мига по-късно отново пристъпи напред. — Можете да минете — каза той, — и след това трябва да дойдете с нас.
— Трябва? — промърмори хауфутът. Какво ги е прихванало тези хора? Той провлече нозе подир малката групица към неосветена постройка до другия край на моста. Каквото и да е, надявам се да не е повлияло на качеството на бирата им.
Кепенци бидоха спуснати, лампи бидоха запалени и столове придърпани за петимата пътници. Лийт се озова седнал зад туловището на селския водач. Отвъд празната маса седеше младолик човек с прошарена коса и разтревожено свъсване и дори премигващата светлина на лампата не бе достатъчна, за да извади от мрака него и спътниците му.
— Така — заговори мъжът, когото Лийт разпозна като спрелият ги на моста, — разочарован съм, че не благоволихте да разкажете истината за пътуването си. — Той се усмихна сухо. — Но това си е ваша работа. Ако не познавахме хауфута на Лулеа, макар и само по описание, щяхме да бъдем по-настоятелни с въпросите си. Но позволете ми да ви уверя, че сме убедени във вашата почтеност. С каквото и да сте се захванали, хората от Мьолкбридж ще помогнат с радост.
Хауфутът измърмори някакви благодарности.
— Защо запречвате моста? — настоя Кърр.
Някои от мъжете в сенките замърмориха за лошите маниери на странника. Приеми предложеното, помоли се Лийт. Не ни забърквай в неприятности.
— Тихо! — излая младият мъж, извръщайки се към съгражданите си. — Моля, продължи — каза на стария фермер, ала любезността му бе насилена.
— Живял съм из тези земи дълги години, добри и лоши; никога не съм чувал да се запречват мостове за хората от Северните покрайнини. Къде е легендарното гостоприемство на людете от долината Мьолк?
Лицето на младежа се свъси още по-силно.
— Казах, че ще ви помогнем, старче, и ще го сторим. В много части на света подобно гостоприемство би било достатъчно легендарно. Но след като настояваш да узнаеш онова, което ние очевидно се опитваме да прикрием, ще предоставя обяснение за поведението ни. Храна, пиво и меко легло, тези неща ще почакат. — Той поспря и погледна през рамо, като че търсеше подкрепа от хората зад гърба си. — Що се отнася до посрещането на моста… преди три дни двама конници пресекли моста и влезли в селото. Един от хората ни, фермер от склоновете на Винкулен, дошъл за запаси. Готвел се да напуска, когато странниците се приближили. Спуснали се върху него, убили го с мечовете си, взели коня му и изчезнали нагоре по долината.
Докато узнаем за случилото се, те вече бяха изчезнали. Бедният Сторр ни разказа за случилото се, преди да умре от раните си. Тук нямаме много коне, но оседлахме наличните и потеглихме подире им. Нагоре по Западния път попаднахме на трима мъже встрани от пътя, които провеждаха някаква церемония. Погребваха кон.
Докато ние се приближавахме, изпълнени с гняв и желание за мъст, тримата излязоха на пътя с извадени мечове — младият мъж нервно облиза устни. — Ние от Мьолкбридж сме смели, никога не отстъпваме пред лицето на предизвикателството. Поне така обичаме да си мислим. Ала бяха минали много години от последната ни битка, която бе срещу алчните за земя уиндрайзци. Но ние… Внезапно остриетата им запълниха цялото ни полезрение, а по лицата им прочетохме смъртта си, така че се оттеглихме и поставихме постове в краищата на селото, в случай че се завърнат. Бяхме като омагьосани. По-умните глави могат да кажат, че сме били изплашени, ала тогава не приличаше на страх, а на благоразумие. Не зная как да го обясня, освен да кажа, че сме били под влиянието на чародеи.