Хауфутът кимна и каза тихо:
— Братя, не ви съдим. Повярвайте ми.
— Вие сте първите пътници оттогава. Ако трябва да съм честен, помислихме ви за онези мъже, завръщащи се в здрача по Алваспан. Надявам се разбирате предпазните мерки — младежът се облегна в стола си, обгръщайки Компанията с проницателните си очи.
Кърр се изправи.
— Не ще го отричаме, защото вече сте се досетили. Знаем за тези ездачи и ги следваме по Западния път.
Ядосано мърморене се разнесе откъм сенките.
— Не ме разбирайте погрешно! Те са наши врагове и ние ги преследваме. Повече от това не мога да кажа. Те са опасен враг, както вече сте се убедили сами. Опитът ми да ви заблудя беше за ваша безопасност.
— Каква надежда имате срещу такива като тях? — разнесе се глас от задната част на стаята.
— Слаба — искрено отвърна старият фермер. — Но се справяме и без надежда. Имам едно питане. Тук има ли такива, които са видели ездачите?
Неколцина се обадиха.
— Някой от вас видял ли е мъж и жена с тях? Имаха ли тези ездачи някакви заложници?
Глъчка се разрази за няколко мига, сетне всичко утихна. Очевидно никой не бе видял нищо освен ездачите и въоръжението им.
— Става малко по-ясно! — заяви младият мъж. — Вероятно роднините, които отивате да посетите, пътуват с тези мъже? — погледът му пробяга по лицата на Компанията, прочитайки потвърждение. — Ако е така, трябва да са се разделили. Видяхме само трима.
— Значи имаме надежда! — хауфутът на Лулеа се изправи. — Когато тези мъже посетиха по подобен начин моето село, бяха четирима на брой. Не сте видели цялата им група. Биха ли могли други да останат незабелязани?
— Възможно е — призна младежът. — Нагоре по течението има бързеи и над тях реката може да бъде прекосена, ако водите са спаднали, както е сега през зимата. Останалите може да са прекосили там. — Той се вгледа питащо в членовете на Компанията. — Значи са взели заложници? Странно нещо за убийци като тези!
Хауфутът все още стоеше прав:
— Можем само да изразим скръбта си от сполетелите ви нещастия. Макар донесли печал на вашето село, на нас те дават надежда. Започнахме преследването си с четири дни за наваксване, а сега изглежда имат само три дни преднина. Ако побързаме, може да ги настигнем преди пустошта.
— Брейданската пустош? — запита невярващо младежът. — Отправят се натам по това време на годината? И вие ще ги следвате?
— Само при най-голяма нужда. Но тези мъже, макар да са по-безмилостни, отколкото можете да си представите, не познават фирейнската зима. В това ние имаме предимство.
Младият мъж се изправи и протегна ръка към Компанията.
— Бих искал да поговорим още за тези неща, но ти и приятелите ти сигурно сте гладни и жадни. Време е за гостоприемството, за което сте чували. Елате, може да поговорим още в селската странноприемница. Сетне ще ви предоставим легла за през нощта — освен ако не възнамерявате да преследвате онези мъже без почивка!
Хауфутът се изсмя.
— Надявах се да заговориш за храната и напитките. Някои може и да се задоволяват с пътническите дажби, но на мен ми дай истинска храна!
Младежът протегна ръка за поздрав.
— Аз съм хауфутът на Мьолкбридж. Съжалявам за обстоятелствата на посрещането ви. Нека поговорим за по-приятни неща над чаша от най-доброто пиво в Северните покрайнини.
След вечерята хауфутите на Лулеа и Мьолкбридж се отделиха заедно с Кърр в странична стая на приятната и добре уредена странноприемница „Уейбридж“ Останалите по покана на Хал излязоха навън, за да избегнат задушливия въздух.
Студен вятър се виеше надолу по долината към братята и вървящата подире им Стела, докато тримата бавно се заразхождаха по улицата. Бледа светлина се излъчваше от къщите, прегърнали страните на калдъръма. Мьолкбридж бе селце от тридесет-четиридесет къщи, възседнало Западния път, снабдявайки фермерите в северните краища на цивилизацията. Къщите изглеждаха малко по-дребни от тези в Лулеа, като че се бяха свили от студа. Дърветата също изглеждаха по-ниски от онези у дома и силуетите им се навеждаха към долината от тържествуващия вятър. Може би, помисли си Лийт, е илюзия. Високи хълмове се струпваха от двете страни на долината и застрашителното им сенчесто присъствие смаляваше и къщи, и дървета. Над главите им ниски облаци се стелеха надолу по долината, среброто им изпъкващо на черното нощно небе. Лунният сърп стоеше ниско на хоризонта, бледото му сияние проблясващо на вечерната роса. Вятърът стана осезаемо по-студен.