Осмината пътници напуснаха Уиндрайз час подир изгрев-слънце.
— Много ви здраве! — провикна се Фарр, когато и последната колиба остана зад гърба им. Далечните хълмове си препредадоха гласа му. Каупа го изгледа, но не каза нищо.
— Има много омраза в долината Мьолкелва — каза Кърр на хауфута. — Стотици години хората от Уиндрайз и Мьолкбридж са враждували, водели са се много битки. Уайра ми каза, че някога Мьолкбридж е бил доста могъщ град и Уиндрайз трябвало да им плаща данък. Но преди около сто години брегаджиите — както биват наричани всички чужденци — били изтласкани. Сега има крехък мир.
Лийт се огледа. Намираха се на около миля извън Уиндрайз и каменистите полета вече проредяваха. Отдясно надвисваха гори, зад които се извисяваха Склоновете. От лявата им страна се намираше реката, а право пред тях равнините преливаха в стръмен склон, от дъното на който се дочуваше шума на течаща вода. Далечната скала бе видима в ясния утринен въздух, нагъвана и мита от много дъждове; привидно, точно отвъд склона се издигаше Капстоун, сега доста по-висока от видяното в Коридора на изчезващата планина. Нямаше следа нито от хора, нито от животни.
— Няма много, което да си заслужава боя, мен ако питате — забеляза Лийт.
Не след дълго отново се озоваха сред горите и прекараха утрото с наведени глави, следвайки Западния път, докато той лъкатушеше покрай дърветата. Тук гората не бе толкова висока като тази край Мьолкбридж, дали заради студения вятър или заради някакво минало природно бедствие, Лийт не можеше да каже. Над главите им се сбираха облаци, сиви и заплашителни, с размазани по небето краища, недружелюбните снегоносни облаци на зимата. Лийт трябваше да присвива очи, за да вижда пътя.
Меланхолично настроение се стовари върху пътниците. Дори Сторрсенови изглежда не бяха подминати. Когато някой заговаряше, то бе в приглушен шепот. Лийт осъзна, че се намира в непозната земя, напълно безразлична за присъствието му. Утринната езда ги бе отвела отвъд някаква невидима линия, разделяща земята на людете от тази на… може би боговете, или на чудовищата, на дивата, неопитомена природа, дивота, която не можеше да бъде контролирана, в която хората щяха да имат нужда от умение, сила и късмет, за да оцелеят.
Накрая му дойде в повече.
— Какво му има на това място? — запита той, без да насочва въпроса си към никого конкретно. Седем глави се обърнаха към него.
Хауфутът се изсмя някак нервно, разрушавайки трупалото се през утрото напрежение. Сенките сякаш се поотдръпнаха.
— Малко е неприветливо, нали! Казвах си, че над тези дървета слънцето продължава да грее, но не изглежда да има ефект. И все пак дърветата не се простират безкрайно.
— Това е Витраин Глоум, Долината на тъгата, най-ниската от трите торрелстромменски долини — уведоми ги мрачно Фарр. — Няколко мили по-натам ще стигнем до мястото, където Айгелстроммен се влива в Торрелстроммен, точно над бързеите на Глоумския праг. Сетне идва Долината на отдиха, където се върви много по-лесно. Още днес отново ще яздим сред слънчевите лъчи, помнете ми думата! — Видяхте ли, казваха словата му. Казах ви, че нямаме нужда от водач.
— Разбира се, не си им казал всичко, което знаеш за това място, нали, мьолкбриджско пале?
Фарр се извъртя към слабия уиндрайзец.
Каупа широко разпери ръце:
— Каквото приятелят ми удобно пропуска да сподели е, че Витраин Глоум някога е била обработваема земя. Тогава людете от Мьолкбридж, неудовлетворени от собствените си земи, дошли да ограбват нашите. Тук в тази долина — долината, която някога наричахме долината Тилтан, Долината на изобилието — храбрите мъже от Мьолкбридж нападнали без предупреждение и посекли беззащитни мъже, жени и деца, докато те прибирали реколтата. — Слабичкият мъж се изплю по посока на братята Сторрсен. — И сега искат мир. Мир! Тук лежат костите на онези, които нявга са принадлежали на молещи за мир, получили в замяна само смърт. А тези брегаджийски герои искат да забравим! — той се изви на коня си, карайки го да застане срещу мъжете от Винкулен.
Хауфутът моментално пришпори животното си помежду им.
— Достатъчно — каза с целия авторитет, на който бе способен. — Вечерта може да си преразказваме стари истории, но не тук и сега. Нашата задача е да напишем друга история, която може да се окаже горчива като тази на Долината на тъгата.