Каупа се отдалечи, видимо разстроен. За известно време яздеше напред от останалите.
Уайра поклати глава.
— Досега не бях чувал историята по такъв начин — каза тихо той.
Глава 8
Долината на отдиха
В ранния следобед пътниците достигнаха Айгелстроммен. По-тясна, по-бърза река, тя капризно скачаше от бряг на бряг, преди най-сетне да се плъзне по стръмен водопад в по-големия си брат, Торрелстроммен. Нямаше къде да се прекоси пенливият Айгел близо до сливането на двата потока, така че Западният път тръгваше обратно покрай хълмовете в търсене на брод.
Пътят се бе издигнал едва стотина фута, но разликата в температурата бе осезаема. Лед бе стегнал бреговете на Айгелстроммен, която, ако можеше да се съди по голите, каменисти склонове, бе значително намаляла в сравнение с пролетната си версия. Тук-таме имаше преспи сняг, вледенени от редуването на постоянния вихър и топенето на безоблачните дни и нощи. Лийт отново забеляза отсъствието на животни и птици. Някои от птиците, които бе видял да се издигат над Лулеа и да отлитат на юг, осъзна той, бяха дошли от тази гора. Пролетта несъмнено щеше да ги доведе обратно тук, на малки групици или огромни крякащи облаци. Той потръпна. Насред този студ, пролетта изглеждаше далечен спомен.
Пътят продължаваше да се вие по тесен ръб. Някъде отпред се разнасяше приглушен рев, като есенен гръм на Склоновете, чут от Суил Даун. Звукът се усилваше, докато се изкачваха. Сега пътниците се намираха на около триста фута над Долината на тъгата и на пресекулки Лийт съзираше долната долина на Торрелстроммен. Широкият, оформен като чиния дол, бе покрит в мрачно зелено — дърветата, под които бяха яздили — разделен от скалиста река, виеща се обратно към Уиндрайз из мрачната далечина. Над главите им мъгли се виеха около дървесните корони, времето, надвиснало заплашително цяла сутрин, изглежда най-сетне се разваляше. Катереха се по гледащ на север склон, лед покриваше каменистата пътека под нозете им. Скоро бяха принудени да слязат от конете и да намалят вървежа си до обикновен ход, пристъпвайки много внимателно. Заваля ситен дъждец.
Най-сетне друмът се изравни и отново можеха да се метнат на конете. Стигнаха до полянка, в центъра на която имаше малък синьо-зелен вир. Отвъд него личаха следи от лагерен огън и Кърр се спря да поразрови пепелта. Някакъв спомен от мястото висеше на ръба на съзнанието на Лийт, но той не можеше да си спомни.
— Тук намерих брегаджията — каза Каупа.
— Какво? — възкликнаха Кърр и хауфутът едновременно. — Ти си го открил?
Незабавно уиндрайзецът се озова под бараж от въпроси. Преди колко време? Бе ли могъл да определи от колко време е мъртъв мъжът? Къде точно намерил тялото? Но тогава слабичкият мъж замлъкна и не каза нищо повече. Хауфутът изстена с раздразнение.
Кърр се върна при останките от огъня, сетне прекара още време, разглеждайки просеката.
— Тук е имало коне — обяви той, — и ездачите им са наклали огън преди известно време. Вероятно е било преди две или три нощи, не може да се каже ясно. Прекарали са нощта ей там — той посочи скалиста тераса, — и са угасили огъня на следващата сутрин. Огънят би могъл да е накладен от всекиго, но има голяма вероятност брудуонците да са минали оттук.
— Ами пленниците им? — запита хауфутът.
— Невъзможно е да се каже — отвърна Кърр. — Но ако не са забавени от пленници, защо не се движат по-бързо? Моята догадка е, че Манум и Индретт са още живи.
Кърр отново се качи на коня и Компанията продължи, отново потапяйки се в горската скръб, отправяйки се към източника на вече оглушителния шум. Напред и леко над тях Торрелстроммен ревеше надолу по Глоумкския праг, пенейки се, докато се хвърляше в урвата от скалата. Когато се приближиха, Лийт осъзна, че мъглата и пръските всъщност идваха от водопада. Западният път, сега сведен до тясна пътека сред скалите, бе хлъзгав от издуханите към тях от падащото течение капки. Заглушавайки всичко друго, звукът на водопадите обгърна приключенците, дърветата, самите земни скали. Лийт сграбчи врата си с наподобяващо страх чувство; звукът бе накарал гласните му струни да завибрират.
Каупа уверено пристъпи до самия ръб на водопада и погледна надолу.
— Няма много вода по това време на годината — каза лаконично, като че отказваше да бъде развълнуван от силата на гледката. — Реката нагоре по течението ще е замръзнала. В пустошта ще да е студено.
Ако Глоумският праг се намираше близо до Лулеа, прецени Лийт, със сигурност щеше да бъде смятан за едно от чудесата на света; ала Компанията не можеше да отдели дори няколко мига, в които да се наслади на суровата му мощ. Забързаха по пътя, който рязко свиваше надясно и минаваше през естествен процеп в гранита, за да ги изведе на дъното на безлесна долина. Липсата на дървета повдигна духовете на Компанията, като че някаква тежест бе смъкната от тях. Мъглите се оттеглиха и ревът затихна до приглушен грохот, който по-скоро биваше усетен, отколкото чут; докато напредваха, дори този шум затихна.