— Никой не заслужава да умре — каза Хал и протегна ръка към умиращия.
В този миг другият уиндрайзец измъкна нож и го заби в гръдта на Каупа. Кърр се хвърли към него, но Хал го задържа.
— Сега може да умре достойно — каза уиндрайзецът и положи ножа си до неподвижното тяло на гида им.
Пътниците събраха камъни от недалечен хълм и затрупаха телата.
— Не заслужават погребение — каза Кърр, — но трябва да покрием телата им, за да не ги надушат вълци.
Последният останал уиндрайзец изяви желание да остане с мъртвите си спътници, така че те му накладоха огън и го оставиха там с меча и ножа му. Несъмнено приятелите му щяха да се върнат, да оправят крака му и да го отведат у дома.
Компанията взе животните им, така че сега всеки разполагаше с кон. Продължиха по пътя си, вече по-бавно и не толкова жизнерадостно. Дълго време никой не продума, тъй като всеки бе зает с невъзможни за споделяне мисли. Облаците се спуснаха още по-ниско и из долината започна да се сипе сняг.
Спряха да лагеруват в завета на огромна скала. Лийт и Хал събраха дърва за огъня; откриха огромно количество край склона на чакълест конус на известно разстояние от Торрелстроммен, достатъчно не само за огън, но и за построяването на грубоват заслон от снега.
— Това е нивото на пролетното пълноводие — каза им Уайра. Лийт видя ивица плавей от другата страна на долината и се опита да си представи реката толкова огромна, че да запълни огромното пространство помежду им. Сетне мислите му се насочиха към прага Глоум и как би изглеждал по време на наводнение.
След вечерята Компанията се опита да осмисли случилите се по-рано през деня събития.
— Изглежда нехранимайковците са решили, че четири пендинга не са достатъчни и че сме богати, ала беззащитни — предположи хауфутът.
Уайра поклати глава.
— Не, принадлежностите и конете ни щяха да бъдат само бонус. Старата омраза ги докара в тази долина. Преследваха брат ми и мен. Искаха да нанесат удар срещу Мьолкбридж. Вие, лулеанците, просто се оказахте на пътя им.
— Чудя се — добави Фарр, — дали в омразата си тези уиндрайзци изобщо са в състояние да различават чужденците. Може би всички брегаджии са техни врагове.
— По-добре да ги мислим за неколцина бунтари — рече Хал. — Убеден съм, че повечето уиндрайзци, подобно на повечето люде от Мьолкбридж, са забравили миналите спорове.
— Но как са стигнали до долината преди нас? — запита Лийт. — Не ги видяхме на пътя.
— Последвали са ни, смятам — отвърна Уайра, — но моята догадка е, че са продължили по Айгелстроммен, вместо да следват Западния път в Долината на отдиха. Вероятно има път между долината на Айгел и двете дефилета, в които те ни причакваха.
— Ще се върнат ли? — потрепна хауфутът. — Може би ще доведат още хора?
— Не — отсече Кърр. — Не мисля така. Ако имаше още като тях в Уиндрайз, те щяха да ни нападнат с останалите. Пък и си мисля, че вече се страхуват от могъщите воини от Лулеа! — той се изсмя. Сторрсенови споделиха кикота му.
Започнаха да бъбрят за по-маловажни неща, но Лийт не се присъедини. Той наблюдаваше и слушаше като незасегнат зрител, още веднъж положен извън събитията. Отново и отново през осветената от огъня нощ видя очите на Стела да се насочват към сенките, където седяха братята Сторрсен.
Сивото и студено утро довлече със себе си сух сняг. Компанията бързо раздигна лагера. Съгласно съвета на Кърр, натовариха конете и всяко свободно кътче на раниците си с дървесина, в подготовка за студените нощи в откритата пустош.
Непрекъснато ще сме на открито в продължение на няколко дни — предупреди ги Уайра. — Конете ще се придвижват само на по десет-петнадесет мили в такова време. Рядко ще можем да ги яздим.
— Снегът като че спира — насърчително каза Стела.
Кърр промърмори нещо под носа си, чудейки се колко изостават от брудуонските ездачи.
— Проклета да е тази Витраин Уфтан, тъй наречената Долина на отдиха — ядно се провикна той.
— Давам й ново име — заяви Фарр. — От днес това вече е Геалла Дален — Долината на злобата.
Членовете на Компанията хвърлиха последен поглед към долината, в която се бяха сражавали с уиндрайзците; сетне насочиха ликове към югоизток, към пустошта, където ги очакваше обектът на преследването им.
Глава 9
Брейданската пустош
В късния следобед Компанията спря в подветрената страна на Килтънския праг. Тук младият Торрелстроммен се хвърляше надолу по сто фута каменни стъпала, обрамчени от стръмни, заснежени хълмове. Макар да не бе истински водопад и да притежаваше половината от водите на Глоумския праг, прагът Килтън все пак представляваше осезаема бариера между двете части на Торрелстроммен. Неспирно изменчивият поток оформяше мимолетни пенести форми и на Лийт му се струваше, че лице с широко разтворена уста бива заменено с очертанията на протегната ръка. Дебел лед стягаше бреговете на реката, все още не съумял да изстиска живота от буйния поток.