— Но не ги настигнахме, така че трябва да се катерим из Брейдан — сопна се Кърр. — Да продължаваме. Губим ценно време!
Лийт поклати със съмнение глава, но яхна коня си и последва стария фермер към стръмната снежна стена, издигнала се пред тях. Западният път напусна дъното на долината и се заизвива нагоре по стръмната южна стена на Снаерфенс. Очите им го проследиха, докато не потъна в здрача.
Досега не съм бил по-близо до нея, помисли си печално Манум, докато лежеше по лице на снега. До него, на не повече от три ярда, се търкаляше Индретт. Застанал помежду им с изваден закривен меч, брудуонски воин подсигуряваше мълчанието им. Лежаха на ръба на скала, издигаща се над широка бяла долина. Покрити със сняг хълмове и скали се простираха във всички посоки. Намираха се на високите бърда, знаеше Манум, а Западният път бе затрупан под футове сняг.
В мирната долина се разиграваше ужасна драма.
По-рано през деня брудуонците бяха открили стъпки в снега. Незабавно Манум и Индретт бяха отведени в закътана пещера, докато двама от брудуонците бяха отишли да разузнаят по пътя. След по-малко от час воините се върнаха и бързо поведоха конете през коварния сняг. Сега пленниците чакаха на скалата, докато брудуонците дебнеха жертвата си.
Неподозиращи какво ги очаква, четирима мъже се разположиха около огън, докато жена прибираше остатъка от месото, което бяха уловили, в кожена торба. Манум можеше да види как тримата брудуонци слизат по склона, без да си правят труда да се прикриват. Жертвите им стояха с гръб към скалата, оставили оръжията си на известно разстояние до раниците си. Манум искаше да изкрещи предупредително, ала знаеше, че това щеше да донесе бърза смърт на него и Индретт. Пък и нямаше какво да стори. Клетниците бяха мъртви още от мига, когато стъпките им бяха открити, сега брудуонците просто щяха да превърнат неотменимостта във факт.
Търговецът стисна очи, за да не стане свидетел на случващото се долу, но друга сцена изникна зад затворените му клепачи; друго открито място, село далеч на юг и на изток, малка рибарска общност на брега на река Алениус. Докато се криеше сред дърветата в края на поляната, той бе гледал как безмилостните воини влизат от колиба в колиба, извлачват хората навън и ги накълцват на улицата или ги убиваха по домовете им. Писъците бяха ужасни, ужасни; майки напразно се молеха за живота на децата си, които биваха посечени пред очите им, непосредствено преди самите те също да бъдат умъртвени. Докато Манум бе наблюдавал безпомощно, селяните просто бяха изтребени. Ненужно. Никой от селяците не можеше да каже на мъчителите нещо за него, малцина изобщо получиха тази възможност. Най-накрая колибите бяха запалени и селото — сравнено със земята.
Предупредителни викове насочиха вниманието му обратно към настоящето. Той стисна очи, но не можеше да затвори и ушите си. Разнеслите се отдолу звуци бяха все така отвратителни.
Жената не бе убита. Вместо това бе зашеметена с удар по главата и пренесена нагоре по склона до мястото, където лежаха Манум и Индретт. По някаква причина брудуонците бяха взели още един пленник. Манум бе прекалено отвратен, за да се пита защо. Твърде често бе принуждаван да гледа безпомощно, докато други страдаха заради взетите от него решения и макар да си казваше, че вината не беше негова, не можеше да се пребори с обзелото го чувство на отговорност. Всяка рана, причинена от воините, които той бе привлякъл на запад, представляваше нов дълг, който той трябваше да плати; всяка причинена от ръцете им смърт добавяше нова тежест към вече носената от него. Щеше да стори всичко по силите си, за да предотврати брудуонската инвазия. Някак трябваше да избяга и да предупреди фалтанските кралства, някак трябваше да ги убеди да му повярват. Не можеше да понесе мисълта за тези зверства, повторени във всяко село на Фалта, в собствената му закътана Лулеа.
Изкатерването на Снаерфенс отне на Компанията цялата утрин. На места по пътя можеше да се върви с приятен ход, други места бяха потрошени и обсипани с камъни или окъпани от пролетните топежи, които сега лежаха вкочанени в ледени затвори високо над главите им. На три места пътят прерастваше в стълбище, в две от които стъпалата бяха изсечени в камъка, а на третото — изработени от дървени трупи. Ездачите биваха принудени да слизат от конете и да ги превеждат през най-лошите места.
— Кой е направил тези стъпала? — запита Лийт, докато пуфтяха нагоре по второто стълбище. — И кой поддържа пътя?
На хауфута не му бе останал дъх да отговори. Кърр понечи да отвърне, но вниманието му бе привлечено от вида на Хал, който се мъчеше по каменните стъпала непосредствено пред него. Краката на младежа трепереха от усилието.