— Може би ще е добре да поспрем за малко — обяви старият фермер. — Останах без дъх.
Сетне, рязко, той се обърна и подуши към небето.
— Какво е това? — възкликна той. — Усещате ли го?
— Какво? — запита Уайра.
— Морскосняг! Въздухът е напоен с него!
— Твърде навътре в земята сме за морскосняг — отбеляза Фарр. — Трябва да сме на около двеста мили от брега.
— Познавам миризмата на морскосняг!
— Бил съм във вътрешността много пъти, много повече от теб, старче — изтъкна Фарр, — и когато тук вали, снежинките са сухи и леки.
Кърр помириса ръкава на палтото си.
— Освен ако — той се изсмя, — миризмата не е по тези дрехи — той се изсмя засрамено. — Това е. Кроптър трябва да ги е държал в плевнята си през зимата.
— Казах ти, че не може да е морскосняг.
— Да, благодаря ти, Фарр — каза фермерът, посрамен от грешката си.
Междувременно хауфутът вече бе отпочинал и се замисли за тема, с която да ликвидира възможността от зародил се спор.
— Питаш кой е построил пътя? — каза той, обръщайки се към Лийт. Момчето кимна.
— Прокаран е от Първородните в дните преди морските пътувания. Много години прекарали в строенето на пътя, единствената връзка между Фирейнс и останалата част на Фалта. Някога е бил добре поддържан, имало е хора, които събирали такси и го поддържали, но с настъпването на корабоплаването пътният трафик западнал и таксите не били достатъчни за поправките. И постепенно пътят западал. Селата по протежението му — като Лулеа, Вапнатак и Мьолкбридж — правят всичко по силите си, за да го поддържат, но вече не е какъвто е бил преди.
— Помниш ли стълбовете долу в Килт Кийнинг? — додаде Кърр. Грешката му бе забравена и той се включи в урока. — Били поставени от Първородните да помагат на пътниците да не губят пътя по време на обилен снеговалеж. Предполагам уиндрайзци още ги поддържат, макар да не използват Западния път, за да се изкачат сред възвишенията. Това обяснява защо тази част от пътя е в такова занемарено състояние.
— Хауфуте — каза плахо Лийт, — говориш сякаш Първородните наистина са съществували. Но не ни ли учеше, че са просто легенди?
Кърр се изсмя.
— Хлапето те спипа натясно! На какви глупости учиш децата ни? Не съществуват, просто легенди.
— Истинността не прави нещо по-лесно за вярване — изръмжа едрият мъж. — Не исках децата да растат, вярвайки на всяка разказана им от хората приказка. Отворени, любознателни умове — от това се нуждаят.
— Когато приказката нахлуе в селото им и отведе родителите им, на мен ми се струва, че е време да повярват — каза убедено Фарр.
— За повечето люде Първородните са образи от легенди — сериозно каза Кърр, — но историите от Домаз Скреуд, Свитъка на гибелта, са познати на Часовоите. Узнах ги в младостта си, когато… няма значение.
— Какви истории? — запита Стела, изгаряща от любопитство. Кърр стрелна с поглед Хал, който все още дишаше тежко.
— Имаме време — рече фермерът. — Всъщност не би било зле да обядваме. Все още ни предстои катерене. По време на обеда ще ви разкажа за Първородните, тъй като някои аспекти от историята са свързани с нашето затруднено положение.
— Знаем, че Най-възвишеният създал света и всичко събрано в него — започна Кърр, заговорвайки в традиционния наративен стил на фалтанците. Компанията се разположи удобно край пътя, подкрепяйки се с хляб и сирене. — Ала това не е бил единственият създаден от него свят. През полята на времето и пространството Той разпръснал безброй светове и сътворил множество създания, които да живеят на тези светове. Сетне бродил из пространството и избрал някои от тези създания за Свои слуги.
На нашия свят Най-възвишеният дошъл да миропомаже само едно създание, расата на хората, които в първобитния си вид не се отличавали особено от зверовете около тях. Той прошепнал в сърцата им, събирайки онези, които имали уши, през дивотата и пустинята до изобилна долина на север, докато ги следвал като огромен буреносен облак. На въздигнатия ръб на долината Избраните зачакали, облакът бързо се издигнал над тях. Надолу по тясна пътека към девствената земя слезли; ужасени от надвисналия облак и в страх от лъкатушещия път вървели, ала крачели в покорство на дочутия от тях глас, та с надежда бродели. На хълм в средата на долината да почиват спрели, а облакът висял високо над тях. Там било, в Северната долина, дето Най-възвишеният се явил на людете като огън.
От всезасенчващото присъствие на Най-възвишения се спуснали пламтящи колони светлина и всеки избраник бил обгърнат в огъня. Насред огнените стълбове се явила друга, по-голяма колона, дордето Най-възвишеният се присъединявал към хората. Пламенливи нишки се разпрострели от присъствието Му, обгръщайки стълбовете огнени, та от този миг Человекът бил докоснат с Огъня на живота и недълго слава сияела на хълма в Долината.