Компанията седеше край малък огън, наръчкан пред изненадващо голямата шатра, неочакван дар от вожда на фенните. Перду и Фарр седяха разделени от пламъците, вглеждайки се един в друг с гневни очи. Близо до Фарр стоеше хауфутът, скръстил ръце на гърдите си.
Фарр прие предизвикателството.
— Много добре. Пределно ясно изразих чувствата си относно лозианите, но никой не желае да ме изслуша. Обаче не моите чувства са от значение. Преследваме четирима брудуонци през пустошта, а какво са брудуонците, ако не врагове на истинските фалтанци и на Най-възвишения? Не сме ли изпратени на мисия от самия Най-възвишен? Ако да, то трябва да се пазим чисти, неопетнени от онези, които са загърбили Най-възвишения в Долината! Страхувам се, че ако се събираме с лозианите, или с онези, които са били сред тях, ще изгубим чистотата си и вече не ще можем да служим на Най-възвишения. Не виждате ли? Аз ли съм единственият вярващ сред нас? Казвам, че братовчед ми трябва да се покае за живота си сред лозианите, да се отрече от нечистокръвното си семейство и отново да бъде посветен сред Първородните. А ако не иска да го стори, да ни остави и да се върне при лозианските си приятели.
— Що за религия е това? — провикна се Перду, изправяйки се и взирайки се в братовчед си отвъд огъня. — Не и тази, на която ни учеха като деца. Да, ние сме Първородните. Да, предполага се, че сме били избрани от Най-възвишения за Негови специални люде. Но какво стана с прошката? Къде отиде търпимостта?
— Да, какво за тях? — изкрещя Фарр в отговор. — Щеше ли да проповядваш търпимост на поробените от Рушителя фалтанци по време на брудуонската окупация преди хиляда години? Щеше ли да молиш Първородните да простят на мъчителите си? Ако да, то щеше да бъдеш екзекутиран като предател — и с право!
— И откога си станал тъй набожен? — не му остана длъжен Перду. — Като дете използваше името на Най-възвишения само за богохулства. Убеден ли си, че религията ти не е просто наметка за собствените ти нищожни омраза и страх?
— Страх? От никого не се страхувам! Враговете на Най-възвишения са и мои врагове и двамата с брат ми ще ги заловим. И ако благословията и волята на Най-възвишения са изписани на звездите, тогава ще следвам тази воля, ще изловя всички негови врази, независимо дали живеят в колиби, пещери или шатри и ще ги унищожа!
Заплахата в думите му не можеше да бъде по-очевидна и Фарр скочи на крака, приготвяйки се за бой.
Внезапно, без привидно да се движи бързо, Хал застана сред тях.
— Затворете очи за миг — каза той, обръщайки се към Компанията. — Представете си, че отново се намирате в палатката на вожда. Огледайте се. Там майка е оголила гърда и кърми детето си. До нея млад мъж приготвя копието си за утрешния лов. Мъж и жена раздигат масата. Вождът се оглежда и сърцето му се изпълва с щастие и гордост от уменията на хората му. Вгледайте се добре. Какво виждате? Животни ли съзирате — или хора?
Настойчивостта на погледа му накара всеки от членовете на Компанията да се замисли над въображаемата сцена, която им бе описал.
— Животни или хора? — повтори Хал, притегляйки в погледа си пътниците.
— Хора — рече хауфутът, желаещ да успокои нещата.
— Хора — съгласи се Стела.
— Хора са — заяви Лийт.
Един по един и останалите се съгласиха — с изключение на Фарр, който не поглеждаше директно към сакатия младеж.
— Тогава се отнасяйте към тях като към сродници, точно както те се отнесоха към вас — каза Хал. — Иначе с поведението си признавате, че те са повече хора от вас, което обезсмисля всякакви дискусии за Първородни и лозиани.
Перду изгледа сакатото момче с благодарност.
— Как се казваш? — запита той. Хал му отговори. — Твоите родители ли са заловени от брудуонците? — Хал кимна. — Тогава имам още една причина да желая преследването ни да се увенчае с успех — мъжът се усмихна топло. — Ако и техните сърца са тъй достойни, определено си заслужават да бъдат спасени.
Последвалите дни бяха истинско изпитание за Компанията. Макар да бяха добре облечени, определено с по-дебели дрехи от жилавия си гид, не чувстваха студ единствено вечер, когато се свиваха край огъня. Краката ги боляха, очите ги боляха и сърцата им също се присъединиха към болката, когато ден след ден следите продължаваха да се простират пред тях, а от врага нямаше и следа. Времето се задържа тихо и приятно, и Компанията бродеше сред застиналото спокойствие на свят, изглеждащ плашещо лишен от живот. Не се виждаха никакви животни: никакви птици, никакви елени, никакви дву- и четирикраки живи твари. Само бледото синьо небе, заслепяващият сняг и безкрайните следи.