— Нищо ли не живее сред пустошта? — запита хауфутът Перду следобеда. — Със сигурност някакви животни трябва да живеят тук поне през лятото? Къде отиват при падането на снега?
Перду отвърна на главатаря, като го отведе до недалечен храст, който всъщност представляваше недорасла ела, не по-висока от коляното му.
— Погледни — рече той, посочвайки към дупка в снега. — Тук живее някакво малко животно, вероятно полевка. Под нас, под снежните преспи, полевките и други малки животинки си проправят тунели. Там е по-топло и си живеят спокойно през зимата. Показват се рядко, защото студеният вятър бързо може да ги вледени. Или да станат плячка на бухали, или лисици, или вълци.
— Вълци? Тук в пустошта? Защо не сме ги видели?
— Ще ни отбягват заради Уайзънт. Но не си ли виждал следите им? Виддата е осеяна с животински следи. Ала не си се научил да ги виждаш по начина, по който един фенни ги вижда. Или може би виждате само следите на враговете си?
Хауфутът кимна уморено. Бе започнал да забравя как изглежда непокритата земя. Къде бяха тези брудуонци?
Глад. Умора. Болка. Страх. Студ. Манум знаеше, че смъртоносната комбинация от тези фактори го убива. Имаше енергия колкото да повдига единия си крак и да го поставя пред другия. Поне безкрайното разпитване и измъчване от страна на заловилите беше спряло, тъй като всички — угнетители и угнетени — се съсредоточиха над оцеляването. На Манум се струваше, че студът вече се е превърнал в част от тялото му, че ледени късове са заменили костите му, че плътта му се преобръща в камък. Призоваваше го жестоката смърт на глада и студа и той не разполагаше с волята да се противопостави на повика.
Ден след ден следваха летния път през зимните бели поля. Задигнатата от жертвите на брудуонците храна бе почти привършила, а с нея се стопяваха и шансовете за оцеляване в пустошта. Защо просто не ни убият, та да се свърши? Повече храна за тях, по-бързо придвижване, шанс да се измъкнат живи от пустошта. Какво ги кара да държат пленниците си живи, рискувайки собствения си живот? С какво е толкова важно това тайно оръжие, прословутата Десница? За стотен път Търговецът прехвърляше тези неща из ума си. Ще ми се да останех жив достатъчно дълго, за да узная!
Сега пък какво? Манум се изтръгна от размишленията си и вдигна глава. Нещо не беше наред. Бяха спрели в дъното на широка, плитка долина и брудуонците, с изпити лица и очевидно също страдащи от глад, се впуснаха в обсъждания на известно разстояние от вързаните си пленници. В уморено, тихо единодушие, тримата се отпуснаха на земята. Брудуонците или не забелязаха, или бяха прекалено заети, за да ги санкционират.
Обсъжданията им скоро прераснаха в спор, надигнаха се заплашителни гласове. Може би негодуват срещу предводителя си, с надежда си помисли Манум. Може би това е бунт! Жестове бяха отправени към тях, докато спорът продължаваше с неотслабваща сила. Зад тях конете, само кожа и кости, неспокойно пристъпваха при непознатия, притеснителен звук на гняв в гласовете на господарите им. Най-накрая бе взето решение и докато тримата заловени гледаха с ужас, брудуонците се обърнаха към тях, сетне извадиха закривените си остриета от ножниците. По даден от водителя знак, четирите сиви фигури се отправиха към безпомощните затворници.
Докато брудуонците се приближаваха със сурови лица, Търговецът умишлено се извърна, очите му минавайки покрай ужасеното, ококорено лице на Парлевааг, за да се спрат на потрошеното лице на обичната му Индретт. Тя не можа да намери сили да се усмихне, ала топлината в очите й бе достатъчна за Манум и той отново се влюби в нея. Седяха, опивайки се от вида си, както в онази нощ в двора на Раммр, като че протеклите междувременно години бяха отхвърчали настрана, като че въжетата ги нямаше, като че след миг нямаше да бъдат посечени. В този момент, в настъпилия край, той мислеше само за нея и как всичко си е струвало.
На деветия ден след отпътуването от лагера на фенните, Компанията прекоси Брейданската пустош. Докато пресичаха хребета на последното възвишение, пред тях се изправи масивното тяло на първия от Братята. Хълмовете на пустошта отстъпваха на падина, която отиваше надясно, преливайки в широко, дълбоко дефиле. Следите завиваха натам.
— Това е долината на река Траелл — възкликна Перду. — Западният път продължава по далечния бряг на реката. Ала и път, и река сега са покрити от този прокълнат сняг!
— Вижте! — каза Фарр, сочейки надолу към долината. — Там, на другия склон. Какви са тези черни петна?
Перду огледа долината пред тях, заслонил очи.