— Изглежда си забравил Долината на отдиха — промърмори Кърр мрачно, но Фарр не му обърна внимание.
— Време е да пратим слабите у дома — заключи той. — Пуснете ги да се върнат при фенните с гида ни. Тогава воините ще довършат работата.
Никой не отговори. Кърр се задушаваше от гняв и това му отнемаше дар слово. Хауфутът, по-спокоен и по-дълбокомислещ, съзираше истината в думите на мъжа от планините. Как можеха старите, слабите и незрелите да имат някакъв шанс срещу опитни бойци като брудуонците? Той въздъхна. Разполагаше само с думи.
— Тук сме, защото всекиму от нас е било отнето нещо — приятели, семейство, гордост. Само мощ не ще ги възвърне. Не можем да се надяваме да надвием онези мъже с груба сила. Ала на стари нозе крачат опитът и мъдростта, а на млади нозе вървят ентусиазмът и желанието. Ако не се отказваме, тези неща ще надвият грубата сила.
— Красиви думи — подигра се Фарр, — обаче не значат нищо.
— Ще видим — бе отговорът. — Достатъчно засега. Ако възнамеряваш да продължиш и нападнеш враговете сам, тъй да бъде. В противен случай продължаваш по нашия път. Ала не още! — додаде. — Не и преди да сме отпочинали!
Почивката се превърна в нощувка. Пътниците се изкатериха донякъде по близкия склон, бдейки за вълците; през нощта чуваха ръмженето им, докато се боричкаха за месото. На сутринта от конете бе останало малко.
Лийт стана рано и се отправи към реката, за да събере по-мек сняг за стопяване в питейна вода. Докато копаеше през твърдия горен слой, до ушите му достигнаха гласове от другата страна на нисък хълм.
— Откъде си взел това? — попита единият глас.
— Не е твоя работа! — сопнат отговор.
— Знаеш, че не ти се отразява добре — каза първият глас. — Не можеш ли да оцелееш няколко дни без него? Разочароваш ме.
— Нищо работа! — протестира вторият глас. — Просто колкото да ми стигне за деня, само от толкова имам нужда.
Лийт затвори очи. Тези гласове звучаха познато…
— Какво всъщност е това?
— Опитай!
— Блях! Отрова! Със сигурност не си го донесъл от вкъщи?
— Не, от фенните го взех. В замяна на кожената шапка.
— Глупак! — долетя язвителният отговор.
Братята Сторрсен! Лийт си припомни шапките им от меча кожа и осъзна, че не ги бяха носили от Торрелстроммен. Но за какво говореха?
— Знаеш какво ти причинява! — продължаваше конското. — Предполагам си пълнил манерката и в Уиндрайз?
Не последва отговор, тишината бе достатъчно потвърждение.
— Смятах, че си се отървал, но виждам, че съм се лъгал. Дай ми манерката.
— Остави ме на спокойствие! Нищо ми няма! Имам нужда от нещо, след като татко е мъртъв… след малко ще ми мине! Моля те, моля те, остави ме!
— Не искам да се караме. Но въпреки медените си думи няма да си от полза никому, ако продължаваш да се наливаш с това. Зарежи го.
Кой глас на кой брат принадлежеше? Лийт не можеше да бъде сигурен. Започна да се надига покрай ръба на хълма, надявайки се да надзърне, но докато достигне до мястото, където бяха говорили, то беше празно.
По-късно същия следобед Фарр помоли останалите да спрат. Бе поставил ръце пред очите си, от които се стичаха сълзи.
— Съжалявам — рече той, — но почти нищо не виждам. Очите ме болят.
Перду поклати глава.
— Мот щеше да предотврати това — каза. — Сега ще трябва да дадеш почивка на очите си.
Той откъсна парче плат от една от ризите си и превърза очите на Фарр. Той не се възпротиви, по-скоро изглеждаше засрамен. Перду го накара да седне на гърба на Уайзънт и през следващите два дни, докато зрението му се възстанови, Фарр яздеше крачещия тежко звяр. Лийт го наблюдаваше как седи сляпо. Останалите бяха убедени какво е причинило загубата на зрението му, ала Лийт си припомни слепотата на лулеанския пияница. Май Фарр има проблем с пиенето. Само това ни липсваше.
Последвалите дни бяха тихи, без следа от брудуонците. Линията на Западния път се спусна стръмно надолу в долината на Траелл, дълбок прорез в хълмистата земя, простиращ се на югоизток, където реката се вливаше в Клюфа. От дясната страна се издигаха преградите на Брейданската пустош, а отляво се изтягаха огромните, масивни туловища на Братството. Отне им три дни да оставят първия от тези хълмове зад гърба си, само, за да бъде заменен от друг — още по-голям — сетне трети. Снежната покривка постоянно изтъняваше и на осмия ден в долината Компанията видя края й. Зад тях се простираше безкраен сиво-бял простор, пред себе си виждаха зеленина за пръв път от седмици. Река Траелл шумеше, освободена от ледените си окови, а вляво от нея крачеше Западният път, тясна просека в полите на Братята. Насред снега и леда растяха туфи зелена трева, върху които Уайзънт радостно се нахвърли.