Траелл бе шумна река, енергично блъскаща се от бряг на бряг, докато фучеше към низините. Ала Компанията не можеше да бъде в крачка с нея. Изсъхналият крак на Хал го болеше и двамата с хауфута се редуваха да яздят тура, докато останалите уморено кретаха край тях. Краката на Лийт бяха налети с олово, гърбът го болеше от раницата. Храната им намаляваше, а те не можеха да пасат като Уайзънт. Колко още можем да пътуваме? Лийт се чудеше.
Стигнаха неназовано поточе, което се спускаше отляво, присъединявайки водите си към тези на Траелл. Отвъд въпросното поточе лежеше четвъртият, последен Брат и в далечината Лийт можеше да различи дървета далеч под нозете им. Там Великите северни гори се простираха в безкрайността. Траелл се гмуркаше сред горите след поредица стръмни бързеи и водопади, тясно гърло, през което се бе оказало невъзможно да се построи друм. Затова Западният път завиваше наляво, следвайки потока между по-ниските склонове на третия и четвъртия Брат.
Пътниците прекараха още четири дни из осеяната с камънаци долина. Изглежда постоянно изоставаха на един ден път от враговете си: изкусително близо, ала не достатъчно, за да ги зърнат. Всяка нощ лагеруваха край вчерашното брудуонско огнище. Времето рязко се влоши, първо дъжд, а сетне и сняг немилостиво се заизсипваха отгоре им. Вятърът фучеше от изток, леден и жесток. Вкочанени пръсти тромаво опипваха наметала и закопчалки. Кожи биваха увивани по-плътно около лица и ръце. Фарр измъкна характерната си шапка, за да предпази ушите си. Уайра, комуто студът изглежда не правеше впечатление, остана гологлав.
Раната на Стела, придобита при сражението в Долината на отдиха, започна да я боли от студа. Първоначално болката бе притъпена, но постепенно стана нетърпима и момичето отново потъна в себе си. Мислите за очакващото я у дома я подтикваха да продължава по обгърнатите с мъгла склонове, с болящо рамо и треперещи от усилие крака, с наведена глава, поставяйки единия крак пред другия. Монотонността притъпи ума й, та на моменти не можеше да се сети защо крачеше из тази долина. Туп, туп, туп. Тя си мислеше за горещите летни дни преди две години, когато бе седяла в сянката на Дъба с приятелите си, лапнала стръкче трева, без никакви грижи, убивайки времето в безобидно клюкарстване. Туп, туп. Нахлувайки в кухнята, греейки ръцете си на огъня в студеното зимно утро. Туп, туп, туп. Събуждайки се в утрините на отвратителното лято с гадното усещане в стомаха, че времето е хубаво и Друин отново ще довтаса. Лежейки в леглото, представяйки си как по вратата проехтява ужасното потропване, лигавенето на родителите й, мигът в който не можеше да отлага повече и трябваше да се яви. Туп, туп, туп. Сграбчена като в менгеме, показвана наляво-надясно пред приятелите му като някаква нова играчка. О, Най-възвишени, защо не можеше да бъде Уайра? Ох! Стела стъпи накриво върху един камък и тежко се строполи на земята. Силни ръце нежно й помогнаха да се изправи. Тя се обърна благодарно: беше Фарр. Тя му благодари, докато се отупваше, сетне затвори очи и си представи, че е бил по-младият му брат.
Отново светът й се стопи до измеренията на тесния, сив друм пред нея, ала не за дълго. Внезапно се блъсна в Лийт. Всички бяха спрели. Тя повдигна очи.
Бяха стигнали върха на обсипана с камъни долина, широка вдлъбнатина със стръмни склонове и равно дъно. Стените бяха гладки — с изключение на огромните белези, които сякаш някой гигант бе прорязал с кремък. Навсякъде имаше камънаци, като захвърлени по залез-слънце играчки. Насред дъното имаше езеро с мътна сиво-зелена вода, в което плуваха ледени блокове. На известно разстояние от езерото, в другия край на каменистата долина, се издигаше стена от лед. Това бе Стиггесбрийн, Искелелвата, прословутата източна ледена река. Нагоре, нагоре се взираше Стела, проследявайки Стиггесбрийн към източника й, отвъд ледения водопад и морените в мъгливата далечина. Там следобедните мъгли закриваха гледката; но докато гледаше, облаците се разнесоха и за миг пред погледа й се разкриха огромните заснежени планински върхове, пронизали въздуха привидно отделени от земята: извисяващите се укрепления на Челюстната планина. Сетне мъглите отново се завихриха и величествената гледка изчезна.
— Не си и бях помислял, че ще дойдем чак дотук — каза замечтано Кърр, без да се обръща към никого конкретно. — Тук е сърцето на Фирейнс, тук са нейните кости. Ала какво се е случило? Не си я спомням така. По-рано Стиггесбрийн изпълваше тази дален, тази хлътнатина; стигаше непосредствено до Западния път, а сега се е отдръпнала нагоре по долината и е оставила това езеро на свое място.