— Малко вероятно — не се съгласи Перду.
— Вижте — каза Фарр, докато посочваше един от труповете. — Тази рана не е прясна като другите. Може би удар с меч?
— Какво означава това? — запитаха в унисон два или три гласа.
— Изглежда брудуонците са убили собствените си коне. Погледнете, този кон също има подобна рана.
— Но защо им е да правят това? — запита невярващо Кърр.
— Вгледай се по-внимателно — настоя Фарр. — Тези животни са живи мощи. Изненадан съм, че изобщо са оцелели толкова навътре в пустошта! Но очевидно не са могли да вървят нататък. Предполагам, че конниците не са могли да понесат конете им да страдат от дълга и мъчителна смърт. И са ги убили.
— Може и да си прав — изръмжа Кърр. — Може би.
Фарр се обърна към останалите.
— Кръвта в по-старите рани е засъхнала. Тези коне са мъртви от часове, може би някъде от вчера.
— Не зная как са го сторили — заяви хауфутът, — ала брудуонците съумяват да поддържат преднината си, дори без да използват снегоходки, гид или тур. Що за магия ги подкрепя?
По-възрастният от Сторрсенови се изсмя.
— Никаква магия! Спомни си, че не трябваше да използваме снегоходките през последните три дни. И те също не са имали проблеми да вървят по толкова стегнат сняг. Движели са се бързо, не ми се мисли какво е причинило това на пленниците им.
Кърр се обърна към мястото, където стояха Лийт и Хал, ала те вече не бяха там. Видя ги на известно разстояние, Хал обгърнал окуражаваща ръка около Стела. Разочарована заради конете, най-вероятно.
— Трябва да отпочинем — рече хауфутът. — Търчането по нанадолнището ме изцеди.
Той приседна на раницата си.
Фарр раздразнено размаха ръка във въздуха.
— Не можем да чакаме! Трябва да продължим! — никой не отговори. Ръката му се отпусна. — О, какъв е смисълът? Как изобщо можем да ги настигнем, жалка сбирщина от старци, дебелаци, сакати и дечурлига? Дайте ми половин дузина планинджии и за нула време ще ги настигнем тези брудуонци!
— Погледнете — продължи той с искрен глас, — колко още могат да понесат онези деца? Вижте момичето — грохнала е. Комуто е хрумнало да я поведе с вас, е сбъркал в преценката си! Погледнете Хал кьопчото! Не казва нищо, ала се мъчи да не изостава. Ами другото момче? Та него го е страх да се събуди сутрин! Каква полза от него, когато най-накрая сгащим врага в ъгъла? Ако изобщо ги настигнем? — Той забиваше периодично тоягата си в снега, подчертавайки думите си.
— Изглежда си забравил Долината на отдиха — промърмори Кърр мрачно, но Фарр не му обърна внимание.
— Време е да пратим слабите у дома — заключи той. — Пуснете ги да се върнат при фенните с гида ни. Тогава воините ще довършат работата.
Никой не отговори. Кърр се задушаваше от гняв и това му отнемаше дар слово. Хауфутът, по-спокоен и по-дълбокомислещ, съзираше истината в думите на мъжа от планините. Как можеха старите, слабите и незрелите да имат някакъв шанс срещу опитни бойци като брудуонците? Той въздъхна. Разполагаше само с думи.
— Тук сме, защото всекиму от нас е било отнето нещо — приятели, семейство, гордост. Само мощ не ще ги възвърне. Не можем да се надяваме да надвием онези мъже с груба сила. Ала на стари нозе крачат опитът и мъдростта, а на млади нозе вървят ентусиазмът и желанието. Ако не се отказваме, тези неща ще надвият грубата сила.
— Красиви думи — подигра се Фарр, — обаче не значат нищо.
— Ще видим — бе отговорът. — Достатъчно засега. Ако възнамеряваш да продължиш и нападнеш враговете сам, тъй да бъде. В противен случай продължаваш по нашия път. Ала не още! — додаде. — Не и преди да сме отпочинали!
Почивката се превърна в нощувка. Пътниците се изкатериха донякъде по близкия склон, бдейки за вълците; през нощта чуваха ръмженето им, докато се боричкаха за месото. На сутринта от конете бе останало малко.
Лийт стана рано и се отправи към реката, за да събере по-мек сняг за стопяване в питейна вода. Докато копаеше през твърдия горен слой, до ушите му достигнаха гласове от другата страна на нисък хълм.
— Откъде си взел това? — попита единият глас.
— Не е твоя работа! — сопнат отговор.
— Знаеш, че не ти се отразява добре — каза първият глас. — Не можеш ли да оцелееш няколко дни без него? Разочароваш ме.
— Нищо работа! — протестира вторият глас. — Просто колкото да ми стигне за деня, само от толкова имам нужда.