Лийт затвори очи. Тези гласове звучаха познато…
— Какво всъщност е това?
— Опитай!
— Блях! Отрова! Със сигурност не си го донесъл от вкъщи?
— Не, от фенните го взех. В замяна на кожената шапка.
— Глупак! — долетя язвителният отговор.
Братята Сторрсен! Лийт си припомни шапките им от меча кожа и осъзна, че не ги бяха носили от Торрелстроммен. Но за какво говореха?
— Знаеш какво ти причинява! — продължаваше конското. — Предполагам си пълнил манерката и в Уиндрайз?
Не последва отговор, тишината бе достатъчно потвърждение.
— Смятах, че си се отървал, но виждам, че съм се лъгал. Дай ми манерката.
— Остави ме на спокойствие! Нищо ми няма! Имам нужда от нещо, след като татко е мъртъв… след малко ще ми мине! Моля те, моля те, остави ме!
— Не искам да се караме. Но въпреки медените си думи няма да си от полза никому, ако продължаваш да се наливаш с това. Зарежи го.
Кой глас на кой брат принадлежеше? Лийт не можеше да бъде сигурен. Започна да се надига покрай ръба на хълма, надявайки се да надзърне, но докато достигне до мястото, където бяха говорили, то беше празно.
По-късно същия следобед Фарр помоли останалите да спрат. Бе поставил ръце пред очите си, от които се стичаха сълзи.
— Съжалявам — рече той, — но почти нищо не виждам. Очите ме болят.
Перду поклати глава.
— Мот щеше да предотврати това — каза. — Сега ще трябва да дадеш почивка на очите си.
Той откъсна парче плат от една от ризите си и превърза очите на Фарр. Той не се възпротиви, по-скоро изглеждаше засрамен. Перду го накара да седне на гърба на Уайзънт и през следващите два дни, докато зрението му се възстанови, Фарр яздеше крачещия тежко звяр. Лийт го наблюдаваше как седи сляпо. Останалите бяха убедени какво е причинило загубата на зрението му, ала Лийт си припомни слепотата на лулеанския пияница. Май Фарр има проблем с пиенето. Само това ни липсваше.
Последвалите дни бяха тихи, без следа от брудуонците. Линията на Западния път се спусна стръмно надолу в долината на Траелл, дълбок прорез в хълмистата земя, простиращ се на югоизток, където реката се вливаше в Клюфа. От дясната страна се издигаха преградите на Брейданската пустош, а отляво се изтягаха огромните, масивни туловища на Братството. Отне им три дни да оставят първия от тези хълмове зад гърба си, само, за да бъде заменен от друг — още по-голям — сетне трети. Снежната покривка постоянно изтъняваше и на осмия ден в долината Компанията видя края й. Зад тях се простираше безкраен сиво-бял простор, пред себе си виждаха зеленина за пръв път от седмици. Река Траелл шумеше, освободена от ледените си окови, а вляво от нея крачеше Западният път, тясна просека в полите на Братята. Насред снега и леда растяха туфи зелена трева, върху които Уайзънт радостно се нахвърли.
Траелл бе шумна река, енергично блъскаща се от бряг на бряг, докато фучеше към низините. Ала Компанията не можеше да бъде в крачка с нея. Изсъхналият крак на Хал го болеше и двамата с хауфута се редуваха да яздят тура, докато останалите уморено кретаха край тях. Краката на Лийт бяха налети с олово, гърбът го болеше от раницата. Храната им намаляваше, а те не можеха да пасат като Уайзънт. Колко още можем да пътуваме? Лийт се чудеше.
Стигнаха неназовано поточе, което се спускаше отляво, присъединявайки водите си към тези на Траелл. Отвъд въпросното поточе лежеше четвъртият, последен Брат и в далечината Лийт можеше да различи дървета далеч под нозете им. Там Великите северни гори се простираха в безкрайността. Траелл се гмуркаше сред горите след поредица стръмни бързеи и водопади, тясно гърло, през което се бе оказало невъзможно да се построи друм. Затова Западният път завиваше наляво, следвайки потока между по-ниските склонове на третия и четвъртия Брат.
Пътниците прекараха още четири дни из осеяната с камънаци долина. Изглежда постоянно изоставаха на един ден път от враговете си: изкусително близо, ала не достатъчно, за да ги зърнат. Всяка нощ лагеруваха край вчерашното брудуонско огнище. Времето рязко се влоши, първо дъжд, а сетне и сняг немилостиво се заизсипваха отгоре им. Вятърът фучеше от изток, леден и жесток. Вкочанени пръсти тромаво опипваха наметала и закопчалки. Кожи биваха увивани по-плътно около лица и ръце. Фарр измъкна характерната си шапка, за да предпази ушите си. Уайра, комуто студът изглежда не правеше впечатление, остана гологлав.