Раната на Стела, придобита при сражението в Долината на отдиха, започна да я боли от студа. Първоначално болката бе притъпена, но постепенно стана нетърпима и момичето отново потъна в себе си. Мислите за очакващото я у дома я подтикваха да продължава по обгърнатите с мъгла склонове, с болящо рамо и треперещи от усилие крака, с наведена глава, поставяйки единия крак пред другия. Монотонността притъпи ума й, та на моменти не можеше да се сети защо крачеше из тази долина. Туп, туп, туп. Тя си мислеше за горещите летни дни преди две години, когато бе седяла в сянката на Дъба с приятелите си, лапнала стръкче трева, без никакви грижи, убивайки времето в безобидно клюкарстване. Туп, туп. Нахлувайки в кухнята, греейки ръцете си на огъня в студеното зимно утро. Туп, туп, туп. Събуждайки се в утрините на отвратителното лято с гадното усещане в стомаха, че времето е хубаво и Друин отново ще довтаса. Лежейки в леглото, представяйки си как по вратата проехтява ужасното потропване, лигавенето на родителите й, мигът в който не можеше да отлага повече и трябваше да се яви. Туп, туп, туп. Сграбчена като в менгеме, показвана наляво-надясно пред приятелите му като някаква нова играчка. О, Най-възвишени, защо не можеше да бъде Уайра? Ох! Стела стъпи накриво върху един камък и тежко се строполи на земята. Силни ръце нежно й помогнаха да се изправи. Тя се обърна благодарно: беше Фарр. Тя му благодари, докато се отупваше, сетне затвори очи и си представи, че е бил по-младият му брат.
Отново светът й се стопи до измеренията на тесния, сив друм пред нея, ала не за дълго. Внезапно се блъсна в Лийт. Всички бяха спрели. Тя повдигна очи.
Бяха стигнали върха на обсипана с камъни долина, широка вдлъбнатина със стръмни склонове и равно дъно. Стените бяха гладки — с изключение на огромните белези, които сякаш някой гигант бе прорязал с кремък. Навсякъде имаше камънаци, като захвърлени по залез-слънце играчки. Насред дъното имаше езеро с мътна сиво-зелена вода, в което плуваха ледени блокове. На известно разстояние от езерото, в другия край на каменистата долина, се издигаше стена от лед. Това бе Стиггесбрийн, Искелелвата, прословутата източна ледена река. Нагоре, нагоре се взираше Стела, проследявайки Стиггесбрийн към източника й, отвъд ледения водопад и морените в мъгливата далечина. Там следобедните мъгли закриваха гледката; но докато гледаше, облаците се разнесоха и за миг пред погледа й се разкриха огромните заснежени планински върхове, пронизали въздуха привидно отделени от земята: извисяващите се укрепления на Челюстната планина. Сетне мъглите отново се завихриха и величествената гледка изчезна.
— Не си и бях помислял, че ще дойдем чак дотук — каза замечтано Кърр, без да се обръща към никого конкретно. — Тук е сърцето на Фирейнс, тук са нейните кости. Ала какво се е случило? Не си я спомням така. По-рано Стиггесбрийн изпълваше тази дален, тази хлътнатина; стигаше непосредствено до Западния път, а сега се е отдръпнала нагоре по долината и е оставила това езеро на свое място.
С преливащи от въпроси очи, хауфутът отиде до фермера.
— Какво искаш да кажеш с това, че преди не е било така? Бил ли си тук по-рано?
Изтръгнат от мислите си, Кърр сведе очи.
— Всъщност да, бил съм.
— Тогава защо не ни каза?
— Не мислех, че ще е от полза. Бе само веднъж, когато бях млад — преди повече от петдесет години. Пътувах от изток към запад, от Плоня към Фирейнс. И беше насред лято, така че условията бяха съвсем различни.
— Можеше да го споменеш! Защо го пазеше в тайна?
— Не е свързано с пътуването ни, казах ти! — сопна се възрастният мъж. — Не мислиш ли, че ако го смятах за важно, нямаше да кажа?
Междувременно всички се бяха насъбрали около двамата.
— Да, но… ето ни насред нищото, никой не знае какво да очакваме — и тогава откриваме, че си бил тук и преди! Дори само да ни беше казал колко дни ще ни отнеме да прекосим проклетата долина, щяхме да разпределим почивките си и може би… Не знам — разбушува се хауфутът. — Кърр, объркан съм!
— Някои неща са лични — отвърна старецът. — Тъй или иначе не си спомням колко ни отне да преминем долината през лятото — със сигурност е било доста по-бързо от зимно време. За какво е цялата тази бъркотия? Нямаш ли ми доверие?
— Не, не става дума за това… Не знам! Може би вървяхме прекалено дълго. Вероятно защото се чувствам отговорен за всички ви, а ние сме насред пустошта, на стотици мили от дома и се чувствам излишен. Не мога да ви защитя. Не мога да ви нахраня. Не мога да облекча болките и страданията ви. Не мога да ви обещая успешен завършек на пътуването ни. Мога да обещая само мъчителна борба, ужасна смърт и ранен гроб!