Той приседна на един голям камък и отпусна глава в ръцете си.
— Може би ти трябва да поведеш Компанията — изстена хауфутът. Вдигна глава към стария фермер. — Тъй или иначе го правиш. Познаваш пътя, реагираш бързо. Вземи останалите със себе си, спасете Манум и Индретт. Аз ще ви чакам тук.
Кърр седна до него, отпращайки останалите с жест.
— Хайде сега. Познавам те от години. Никой друг не би могъл да поведе групата. Я ме погледни! — Той се изсмя грубо. — Само да си отворя устата и вече съм обидил някого. Казвам ти, ако останеш тук да ни чакаш, някой ще трябва да отнесе тялото на Фарр Сторрсен обратно в Мьолкбридж, защото няма да отговарям за действията си. Ти ни преведе през Алваспан, Уиндрайз и през долината на Торрелстроммен, през Брейданската пустош и фенните. Ще бъда честен. Аз бих постъпил различно във всеки един от тези случаи и щях да сгреша. Щяха да умрат хора. Отправихме се на това пътуване заради теб, тук сме заради теб, ще продължим заради теб и Манум и Индретт ще бъдат спасени заради теб, а Фалта ще узнае за надвисналата заплаха също благодарение на теб. Бъди смел! Спомни си защо стана хауфут.
Едрият мъж се усмихна слабо.
— Благодаря ти — каза той. — Радвам се, че и ти дойде. Не бих тръгнал без теб.
Кърр изръмжа, сетне се изправи и бавно се отдалечи.
Тази нощ пътниците бидоха принудени да лагеруват край сиво-зеленото езеро. Следващата част от Западния път, каза им Кърр, била стръмно изкачване, сетне се спускала по дълъг склон към могъщата Клюфа — река, по-голяма от всяка виждана от тях досега.
— Дотогава — каза окуражително той, — ще сме достигнали плячката си.
На следващото утро Лийт се събуди рано, много преди зазоряване. Бе време за последния напън, нужното усилие, за да достигнат брудуонците. Лагерът бързо бе раздигнат и Компанията пое на път, докато слънцето започваше да разпръсква бледорозова светлина по небето.
— Небето утром се почервеняло, та фермера предупредило — изрецитира Кърр.
Иззад него Фарр се изсмя:
— Виждал съм много червени утрини да прерастват в прекрасен ден.
— Несъмнено — контрира старецът. — Ала в подобни дни мъдрият фермер държи стоката си близо до подслон.
Започнаха да се катерят по оформената като купа долина. Кърр и Перду вървяха напред, Перду повел Уайзънт, който от своя страна беше поел отговорността за носенето на по-голямата част от багажа. Зад него вървяха Лийт, Хал и Стела, следвани от хауфута. Сторрсенови пазеха гърба им, всеки хванал тояга. Не след дълго достигнаха ръба и моментално земята пред тях се разстла. Неволно спряха, поразени от прострялото се пред тях фирейнско величие.
Скритите само преди ден планини сега се разпъваха. Алената зора подпалваше връх подир връх, простиращи се по протежение на хоризонта. Сняг и камък блестяха на изгряващата светлина. Над тях небето бе обагрено в тъмен пурпур, преливащ в черно; долу подножията бяха забулени в тъмносиня сянка, която служеше да подчертае величието на върховете. Това беше Гросберген, предната линия на Челюстните планини, ако не най-висок, то най-величествен. Вляво се издигаше Тиртинденският масив, Облакободецът, с три върха първенци по височина сред Гросберген. Точно срещу Компанията, издаден малко по-напред, поривисто се издигаше силуетът на Манимерия, самотен остър връх, привидно разсякъл самото небе, чието название на съвременен език означаваше Лунорезец. А вдясно се простираха редиците на Стравантер, Буреносеца, чиито заоблени куполи блестяха с яростен червен пламък. От двете страни на тези върхове се издигаха Челюстните планини, раздрали небесата било подир било. В подобно утро Първородните бяха зърнали за пръв път тези планини и бяха нарекли земята Фирейнс, огнена плащаница.
Всеки от членовете на Компанията поразено наблюдаваше как утринното великолепие бавно изчезва от могъщите върхове, как огънят на зората бива заменен от синьо и бяло. Мъглите вече се събираха в долините и най-десният връх на Тиртинден вече се бе наметнал с ефирен шал. Скоро слънцето щеше да се напие с влага от студените долини и да обвие с нея върховете. Време бе да тръгват.
Сега пътят завиваше на югоизток. Край него се простираха обсипани със сняг хълмове, откъснати от планините вляво. Когато слънцето набра достатъчна височина да огрява лицата им, пътниците бяха изминали няколко мочурливи мили и се бяха озовали в подножието на хълмовете. Пред тях, от лявата страна на пътя, който се виеше нагоре по склона, ясно се различаваше тъмна отвесна линия.