— Не можем да продължим с момичето в подобно състояние — Фарр объркано поклати глава. С всеки миг брудуонците и пленниците им се отдалечаваха все повече. Да стигнат толкова далеч, само за да бъдат надвити от времето! И по-лошо — мъжът от Мьолкбридж подозираше, че някои от спътниците не горят от особено желание да се изправят срещу омразните брудуонци.
— Аз така или иначе не бих могъл да продължа — отвърна хауфутът. Студът се бе просмукал в костите му и дълбока умора го бе притиснала, потискайки духа му. — Трябва ми почивка. Един ден да отпочинем тук и може би ще се движим по-бързо.
Всеки от Компанията изрази притеснението си от забавянето, но вътрешно се радваше. Страхът от пътя и каквото можеше да ги очаква на края му бавно се натрупваше във всеки от тях, докато пътуваха през фирейнските възвишения. Мускули се напрягаха и сърца забиваха силно при наближаването на всеки завой, при хребета на всеки хълм, в очакваното зърване на преследваните. Мисълта за намаляване на напрежението, пък било то и за ден, изглеждаше като гостоприемно наръчкан огън в края на изморителен ден.
— Надали и брудуонците ще стигнат далече в тази мрачина — оптимистично каза Уайра. Никой не му повярва. В сърцата си видяха как нападателите пришпорват Манум, Индретт и Парлевааг от фенните през неспирния дъжд. Страданията им сигурно бяха ужасни.
Един по един пътниците се преоблякоха и се примъкнаха по-близо до огъня. За известно време разговорите се въртяха около дребни теми, за наближаващата пролет из низините, но постепенно се насочиха към сегашната ситуация.
— Още колко надалеч ще трябва да отидем? — запита Стела, без да насочва към конкретен човек питането си. Хауфутът продължаваше да разтрива краката й, което бе облекчило по-голямата част от болката.
— Не зная — рече той. — Достатъчно далеч, за да забравят за нас. Достатъчно далеч да ги сварим неподготвени.
— Но и достатъчно близо, за да ни е останала сила, с която да ги нападнем — додаде Фарр.
Уайра се изсмя.
— На теб винаги ще са ти останали сили за това! — той подкачи брат си.
— Нали затова сме тук — отвърна Фарр, почувствал се неловко от братовото подмятане.
— Някога ще се приближим ли достатъчно? — попита Лийт.
Хауфутът се замисли за миг.
— Настигнахме ги веднъж, ще ги настигнем пак. Но Фарр е прав, не можем да чакаме вечно. Може да е време да поемем някои рискове, но… — той замлъкна, потъвайки в мислите си.
— Можем ли да ги настигнем, преди да сме прекосили Челюстните планини? — поинтересува се отново Лийт.
— Ние почти ги преминахме — каза Кърр. — Някъде наблизо е Ролейстоунският мост, където ще пресечем Клюфа; оттам Западният път следва южния бряг, докато не прекосим Порталите…
— Но кога сме се изкачили по планините?
— Не ме ли слушаше, когато обяснявах снощи? Няма изкачване. Реката прорязва път през тях. Трябва само да я следваме.
— Как би могла да си проправи път през тези планини? — жестът на Лийт обхвана стръмните върхове, обвити в мъгла и отрупани със сняг върхове. Нищо не изглеждаше по-невероятно.
— Откъде да знам? — хауфутът се бе поизнервил от постоянното разпитване; трябваше му време да помисли, да прецени възможностите.
— Фенните имат история за планините и реките — каза Перду.
— Ами разкажи им я — сопна се селският водител. — Отивам да се поразходя.
Той се изправи и завесите на дъжда се затвориха след него.
Перду вдигна вежди, погледна към Кърр и сви рамене.
— Давай — окуражи го възрастният фермер. — Огънят пламти и хората са готови за истории.
— Не е точно история, особено по разказвания от мен начин. Трябва ни някой добър бард от фенните, някой като Парлевааг… — той замлъкна, сетне се окопити. — Е, нямаме бард сред нас, тъй че започвам.
Повей на вятъра шибна рилото на хълма и разбърка пламъците за миг. Разхвърчаха се искри; Компанията се отдръпна; сетне вятърът утихна и изморените пътници отново се довлякоха до топлината.