— Преди много време, още преди предците на хората да крачат по света, земята била равна и безлична, обградена на север от леда и на юг от моретата. Две горди реки съединявали леда и водата без нищо да смущава течението им. Реките владеели земята и често си говорели за въздигнатите си позиции и полагащите им се привилегии. Суетността им била очевидна и от всички обитатели на земите те били най-мразени.
Един ден двете реки високо си говорели през земите, принуждавайки всички да слушат думите им. Търпението на останалите земни обитатели преляло и те се събрали да обсъдят положението.
— Време е да предприемем нещо — казало едно от големите езера. — Без реките, казват ни, ние сме щели да останем без вода, която да се влива и оттича в нас. Щели сме да пресъхнем и умрем. Туй може и да е истина, ала ми омръзна да слушам за него.
Малко поточе заговорило:
— Реките постоянно изтъкват дължината и дълбочината си, красотата на водите си, мистерията на своите дълбини. Жалките поточета са тъй нищожни, смеят се те. Сякаш размерът е всичко!
Ред други поточета избълбукали в съгласие.
Дълбок, вълнист глас долетял от юг:
— Тези реки не ме оставят на мира! — оплакало се морето. — Без нас ти ще си празно и всички ще ти видят кокаляците, думат. Подиграват се на вълните ми и леят присмех върху приливите. Нещо трябва да бъде сторено! — избумтял гласът. По-младите и впечатлителни сред събранието избухнали в аплодисменти.
— И какво ще правим? — питали се едни други.
— Можем да помолим леда да задържи стопената си вода — казал един. — Без нея какво ще представляват реките?
— Ледът няма да дойде на сбирката — дошъл тъжният отговор. — Кърти здраво.
— Не можем ли някак да ги запречим? — с надежда запитал някой.
— Как? — поинтересували се всички.
— Със сняг и лед? Ако някои от нас отидат при Куали и го помолят, той може да се съгласи!
Това било най-доброто, което могли да измислят, тъй че избрали делегация да отнесе молбата им до великия снежен бог Куали.
— О, велики Куали — рекло едно дълбоко езеро, водител на делегацията, — нуждаем се от помощта ти да сложим край на перченето на онези реки. Ще ни помогнеш ли?
— Защо да го правя? — рекъл богът, развеселен от сбирщината.
— Защото реките се хвалят, че са най-великите обитатели на земята — отвърнало езерото.
— По-велики от великия бог Куали? — запитал Куали и облак внезапно затъмнил челото му.
— О, много по-велики — излъгало езерото.
Тогава вбесеният снежен бог завилнял из земята, разпръсквайки всички обитатели пред себе си. Първо се опитал да стопи леда, но това било прекалено бавно за нетърпеливото божество и само послужило да увеличи реките. Тогава се опитал да ги вледени, но осъзнал, че има власт над тях само за част от годината. Накрая отвратен се отказал и напуснал земята, отправяйки се на дълго пътешествие.
Туй направило реките още по-самодоволни. Преди били дразнещи; сега станали направо непоносими. Членовете на посетилата Куали делегация били държани отговорни и се намерили остракирани. Земята станала неприятно за живеене място.
Един ден великият бог Куали се завърнал с плода от пътешествието си. В ръката му била скрита малка торбичка със семена, а в очите му проблясвало насмешливо пламъче. Тази нощ той обходил земята от север на юг, засаждайки семена на равни разстояния. Тихият му смях посипал като есенен сняг широката равнина между леда и морето.
Утрото показало работата на великия бог Куали. Планини били изникнали на мястото на семената. Стръмносклонни и високи, планините прогонили езерата и разкъсали потоците. И по-важно, не позволявали на двете реки да се вливат в морето.
Мьолк, северната река, спяла през нощта и планините я сварили неподготвена. Преди да реагира, била разделена на две и загубила връзката си с леда. От този ден, Мьолк била много по-малка река, течаща от планините до морето и хвалбите й вече нивга не били чути.
Клюфа, южната река, лежала будна в коритото си в очакване на някакъв номер от страна на снежния бог. Когато планините започнали да никнат, тя събрала ближните езера и потоци и с голяма мощ потекла край огромните върхове. Колкото и бързо да растели планините, реката ги разсичала. Когато те израснали напълно, Клюфа била по-голяма и по-шумна от когато и да било. Непогълнатите от нея обитатели на земята били поразени, а Куали бил извън кожата си от гняв.