— Няма да открият. Внимавам!
— А ако им кажа?
— Няма да го сториш.
— Ако не можеш да се контролираш, ще съм принуден да кажа на дебелака. И какво ще си помислят брегаджиите тогава за сладкодумния ми браток?
Уайра се отпусна на земята. Дори от разстояние Лийт можа да види отчаянието в очите му, да усети молбата в гласа му.
— Моля те! Не трябва да узнават за това! Вече няма да го споменавам!
Фарр стоеше над брат си със скръстени ръце и доволна усмивка.
На Лийт това му дойде в повече. Сякаш Фарр се издигаше над него самия, злорадствайки над слабостта му, както бяха правили останалите деца, когато Лийт бе малък. Той се отдръпна, препъна се в някакъв корен и се отправи назад, вдигайки прекалено много шум. Изтича обратно в лагера, без да спира да види дали е бил чут.
Няколко мига по-късно Сторрсенови се появиха. Той се опита да овладее тежкото си дишане, докато се преструваше на заспал. Братята се поогледаха, сетне се отказаха от търсенето и се заеха да приготвят закуска.
Ободрена, Компанията пое на път из Горното ждрело. Макар не толкова стръмно като Долното и без заплахи като Водовъртежа и Покрития път, тесният горен прелом на Клюфа също имаше своите забележителности. Реката скачаше от бързей на бързей, бяла пяна лупаше острозъбите плитчини, където недостъпни острови бяха обгърнати от бързи сини ръце. Над тях хълмовете прерастваха в планини, протегнали се към откритото небе. Великият бог Куали бе покрил белия си килим върху земята, но Клюфа все още течеше жизнерадостно. Очевидно снежният бог не бе покорил всичко, независимо от твърденията на бардовете на фенните.
Ала по-късно през деня пътниците стигнаха до задънена улица. На границата на Фирейнс, където планините отстъпваха пред пустеещите земи на Воллервай, Западният път прекосяваше Клюфа по каменна арка, наречена Ролейстоунски мост, сетне продължаваше на юг в дълбините на Уитвества. Лийт можеше да види пътя от другата страна на реката, следващ другия бряг в далечината.
Ала нямаше как да бъде достигнат. Каменната арка на Ролейстоун бе повалена.
Фарр пролази докъдето можа по разрушения мост.
— Направено е скоро — заяви той. — Няма следи от изхабяване, всъщност камъкът е бил прерязан тук и тук.
Той посочи, но останалите бяха твърде далеч, за да видят.
— Жалко — каза тъжно Кърр. — Мостът бе истинска красота и стоеше тук повече от хиляда години.
— Най-жалкото е, че ние сме тук, а те са отвъд — изръмжа Фарр. — Вижте!
На другия бряг на реката три заплашителни фигури изникнаха от сенките. Трима брудуонски воини. Подигравките им долетяха през шума на водите. Докато ги наблюдаваха ужасено, един от тях извлече още три фигури, парцаливи и завързани заедно. Хал прехапа устна; Лийт проплака. Отслабнали, раздърпани, Манум и Индретт стояха само на един мост от другия бряг, заедно с феннито Парлевааг.
— Стойте спокойно — каза Кърр, поставяйки ръка на рамото на Лийт. — С това искат да измъчват и нас, и заловените.
Зъл кикот отекна из стените на каньона. Най-сетне, уморени от забавленията си, брудуонците поведоха пленниците си по Западния път. Компанията можеше само да гледа. Лийт плачеше от безсилие, докато с всяка следваща стъпка сърцето му биваше раздирано. Дордето гледаше как животът му потъва в непостижимата далечина, той узна за съществуването на болка, по-жестока от острието на меч. Светът му се разтвори в мъгла от сълзи и за известно време не усещаше нищо, освен празнината, настанила се на мястото на сърцето му.
— Как са повалили моста? Та той беше изработен от камък!
— Нямам представа — изморено отвърна Кърр на въпроса на водителя. — Може би арката е отслабнала тъй или иначе.
Кроптър, какво стана с натруфените ти думи?
— Може би ако бяха останали, можехме да ги запитаме — хапливо рече Фарр. — Има ли значение? Всичко свърши; няма друг брод със седмици и в двете посоки. Отидоха си.
— Няма ли начин да прекосим реката? — запита хауфутът, оглеждайки другия бряг. — Може би бихме могли да направим сал…
— От какво? — Фарр се обърна към шишкавия мъж. — Огледай се, да виждаш дървета? Изобщо да си виждал дървета, откакто напуснахме долината на Траелл? А дори и да имахме трупи и да изработехме сал, нима мислиш щеше да издържи на това? — той посочи към мощното течение и поклати глава. — Толкова ли нямаше някой в Лулеа с достатъчно акъл, който да ни поведе? Или брудуонците сами ни подбраха водач? — той се изсмя горчиво в последвалата думите му смаяна тишина. — Кой ще отмъсти за баща ни сега? Великият бог Куали?